Момичето от Дания
- Автор: Еберсхоф Дейвид
- Год: 2016
- Язык: болгарский
- Год: intense
- ISBN: 978-954-783-233-6
- Переводчик: Катя Перчинкова
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Момичето от Дания». Краткое содержание книги:
– А някои разправят, че жените не можели да рисуват! – възкликваше той, когато Грета си тръгнеше с кутия бои, увита във вестник, а котката съскаше все едно всеки момент ще роди.
Салонът в апартамента им бе достатъчно голям, за да побере дълга маса и два фотьойла пред газовата камина. В стаята имаше още кръгла червена табуретка, която приличаше на поставките на витрините в магазините за обувки. Както и дървен люлеещ се стол с кафява кожена възглавничка, докаран от Пасадена. Бе започнала да нарича апартамента "casita" – колибката, макар изобщо да не приличаше на колибка с дървените греди на тавана и стъклените врати с медни резета, които разделяха стаите. Но по някакъв начин ѝ напомняше за къщата край Дройо Секо в която се преместиха с Теди след като напуснаха Бейкърсфийлд. Слънчевата светлина, която нахлуваше в стаите от обраслото с мъх дворче, помагаше на Теди да се събужда всеки ден с нови идеи за съдове или за комбинация от цветове на емайла. Докато живееха там, той беше много продуктивен. В задния двор растеше авокадо, което раждаше повече плодове, отколкото успяваха да изядат и да раздадат. "Искам да съм като това дърво – казваше Теди. – Искам непрекъснато да раждам нови идеи." Сега в апартамента в Париж Грета си представяше, че и тя е като онова авокадо. Продължаваше да ражда неспирно портрети на Лили.
Известно време съжаляваше, че Айнар изостави рисуването. Много от пейзажите му бяха окачени по стените в апартамента. Неизменното им присъствие понякога ѝ напомняше с тъга как си бяха разменили ролите. Айнар обаче никога не споменаваше, че му липсва животът на художник. Но на нея ѝ ставаше мъчно за него, тъй като не разбираше как човек, прекарал целия си живот в творчество, може изведнъж да спре. Вероятно някогашните му пориви – нуждата да пристъпи към празното платно, изпълнен с идеи и страх – се бяха прехвърлили върху Лили.
Година след като пристигнаха в Париж Ханс започна да продава портретите на Лили. С поръчките от списанията името на Грета започна да се разчува из кафенетата по булевард "Сен Жермен", в салоните, където художници и писатели се излягаха по черги от кожата на зебри и пиеха ликьори от жълти сливи. А и в Париж бе пълно с американци, които говореха един за друг и се наблюдаваха по онзи типично американски начин. Грета се опитваше да страни от кръга им, който се събираше всяка вечер на улица "Фльорус" номер 27. Гледаше на тях с недоверие, а несъмнено и те на нея. Не я интересуваха разговорите им край камината относно кое е модерно и кое не. А и в подобни компании на остроумия и преструвки нямаше място нито за Лили, нито за Айнар.
Картините на Грета обаче продължаваха да се търсят и тъкмо когато започна да не смогва, ѝ хрумна идея. Рисуваше Лили сред поле от люцерна в Дания. За тази цел я бе накарала да позира изправена, с ръце на хълбоците. Лесно изобразяваше самата Лили, макар да ѝ бе малко трудно да си представи как лятното слънце на Дания би огряло лицето. Но Грета нямаш особен интерес към фона с поляната, на която стоеше Лили. Да нарисува както трябва тревата и езерцата в далечината ѝ отнемаше няколко дни; първо хоризонтът трябваше да изсъхне, след това езерцата, след това първият слой трева, после вторият и така нататък.
– Искаш ли да довършиш фона вместо мен? – обърна се тя един ден към Айнар. Беше май 1929 г. и Айнар бе прекарал целия следобед навън. Когато се прибра, каза, че е седял в парка на площад "Де Вож".
– Гледах как децата пускат хвърчила.
Изглеждаше особено измършавял с туидения си костюм и преметнато на лакътя сако.
– Всичко наред ли е? – попита го, когато той разхлаби вра- товръзката и отиде да си направи чай. В прегърбените му pамене Грета долови тъга, нов вид меланхолия, по-мрачна отпреди. Хвана го за ръка, но дланта му бе студена и безжизнена.
– Не успявам да смогна. Искаш ли да рисуваш някои от фо- новете? Знаеш по-добре от мен как изглежда нива с люцерна!
Седнал с Едвард IV в скута, Айнар се замисли. Ризата му бе измачкана, а на масата до него имаше чиния с круши.
– Наистина ли? – попита той.
Грета го отведе в ателието си и му показа недовършения портрет.
– Струва ми се, че на хоризонта трябва да има езерце.
Айнар се взря в картината. Гледаше я с невиждащ поглед, сякаш не разпознаваше момичето на нея. След това постепенно очите му се изпълниха с разбиране, намръщеното изражение се стопи.