Момичето от Дания

Отидоха в кабинета му, малка стаичка без прозорци, разположена зад приемната с шкафовете, където Ханс търсеше имената на хора, с които Грета да се срещне. Той отвори една папка и прокара пръст по списъка с клиенти.

– Пиши на него... и на него... но в никакъв случай не търси ето този господин.

Застанала до Ханс, на Грета ѝ се стори, че усеща ръката му върху лакътя си, но това бе невъзможно, тъй като той държеше папката с две ръце. Стори ѝ се, че отново я докосва, този път по гърба, но не – още не бе оставил папката.

– Според теб ще се справим ли тук?

По устните на Ханс пробягна усмивка.

– Какво имаш предвид?

– Дали с Айнар ще успеем да се справим в Париж? Дали ще се впишем?

Усмивката му се стопи.

– Разбира се. Нали сте заедно. Но не забравяй и за мен – отвърна той и приведе едва забележимо лице към нея. Между тях имаше нещо друго, не папката, а друго. Не казаха нищо.

 "Но не мога да имам Ханс. Ако някой заслужава да е с него, това е Лили." Макар в кабинета да бе студено, на Грета изведнъж ѝ стана горещо, почувства се лепкава, сякаш по нея полепна влажен слой прах. Нещо непоправимо ли бе сторила?

– Искам ти да се заемеш с продажбата на картините ми – рече тя.

– Но аз се занимавам само с творби на стари майстори и картини от XIX в.

– Може би е време да поемеш съвременен художник.

– Глупости. Виж, Грета, искам да ти кажа нещо. – Ханс пристъпи към нея, все още с папка в ръка. Светлината в стаята бе сивкава и Ханс приличаше на юноша, който още свиква с наскоро възмъжалото си тяло.

– Преди това ми обещай, че ще се заемеш с картините ми. 

 Неволно Грета мина от другата страна на бюрото. Сега ги разделяше отрупаният с книжа плот. Искаше ѝ се едновременно да го остави да я прегърне и да изтича обратно по Пон Ньош към хотела, където Айнар вероятно я чакаше разтреперан до печката.

– Нека се изразя по друг начин. Давам ти възможност да ме поемеш веднага. Ако откажеш, съм сигурна, че един ден ще съжаляваш – заяви тя и потри белега на бузата си.

– Защо ще съжалявам?

– Защото един ден ще си кажеш: "Тя можеше да е моя. Грета Вегенер можеше да е моя".

– Но аз не ти отказвам, не разбираш ли?

Грета обаче разбираше. Най-малкото разбираше какви са на- меренията му. Не можеше обаче да разбере защо сърцето ѝ туптеше така бързо, защо не смъмри Ханс за неприличния му намек? Защо не му напомни колко ще нарани Айнар? Защо дори не можеше да изрече името му?

– Разбрахме ли се?

– Моля?

– Ще ме представляваш ли? Или да си тръгвам?

– Грета, бъди разумна.

– По-разумно решение не виждам.