Момичето от Дания

АЙНАР СЕ СЪБУДИ от мириса на кръв. Стана от леглото  внимателно, за да не събуди Грета. Тя изглеждаше неспокойна, лицето ѝ бе свъсено от кошмар. Кръвта се стичаше бавно по вътрешната страна на бедрото му на топла струйка. Кърваво мехурче набъбваше в ноздрата му. Лили се бе събудила.

В другата стая зората пълзеше по гардероба от ясен. Грета бе отделила най-горния рафт за Лили. Остави най-долните чекмеджета за себе си. В огледалото Лили видя разкървавения си нос и червеното петно на нощницата. За разлика от Грета, тя не се тревожеше за кървенето – то започваше и спираше, а Лили трябваше само да прекара няколко дни в леглото като с настинка. Кръвта просто бе част от всичко това, мислеше си, докато се обличаше – надяна полата, среса рошавата си коса. Беше юни, един месец след като Айнар реши на пейката в парка, че ще трябва да се раздели с Лили. Лили усещаше заплахата, сякаш вече не разполагаше с време до безкрай.

На пазара на улица "Буси" утринната роса почти бе изсъхнала по редиците от сергии с поцинковани навеси. Продавачите подреждаха стоките си – очукани порцеланови маси, бюра с липсващи дръжки, закачалки с дрехи. Една жена продаваше само зарове от слонова кост. Един мъж имаше колекция от балетни пантофки, с които му бе трудно да се раздели. На една сергия жена продаваше прекрасни поли и блузи. Беше към четирийсетгодишна, с къса сива коса и нащърбени предни зъби. Казваше се мадам Льо Бон и бе родена в Алжир. С годините тя научи какъв е вкусът на Лили и обикаляше разпродажбите на вещи на починали хора из Паси в търсене на филцовите поли и белите блузи с дантелени яки, които Лили харесваше. Мадам Льо Бон знаеше кой номер обувки носи Лили, както и че не може да носи сандали, за да не се вижда пръстът без нокът. Купуваше за Лили комбинезони, тесни в бюста, и старомодни корсети от китова кост, които помагаха за този проблем. Знаеше, че Лили обича обеци с кристали във формата на капка, а за зимата – яки от заешка кожа.

Лили разглеждаше какво има по закачалките на мадам Льо Бон, когато забеляза млад мъж с високо чело да прелиства книги с илюстрации на съседния щанд. Бе преметнал сакото си през лакътя, а в краката си бе оставил платнено куфарче. Мъжът стоеше под странен ъгъл, все едно бе пренесъл цялата си тежест върху единия крак. Не изглеждаше особено заинтригуван от картините, прелистваше страниците и от време на време вдигаше очи към Лили. Погледите им се срещнаха на два пъти; вторият път той се усмихна.

Лили се обърна с гръб и наложи плисираната пола на кръста си.

– Тази е хубава – каза мадам Льо Бон от стола си. Бе направила импровизирана пробна от чаршафи, закачени на въже за простор. – Пробвай я – отметна тя чаршафа.

В пробната слънцето напичаше през платнищата. Полата ѝ стоеше добре, а навън чужденецът попита мадам Льо Бон дали продава мъжки дрехи.

– Опасявам се, че нямам нищо като за вас – отвърна продавачката. – Само за съпругата ви.

Чужденецът се разсмя. След това Лили чу как закачалките се плъзгат по релсата.

Когато излезе от пробната, мъжът разглеждаше жилетки на сергията. Попипваше перлените копчета и проверяваше дали маншетите са износени.

– Стоката ви е чудесна – усмихна се той първо на мадам Льо Бон, след това на Лили. Сините му очи бяха твърде големи за лицето му; на всяка буза имаше по някой и друг белег от шарка. Беше висок, ветрецът разнасяше уханието на одеколона му и щом затвори очи, Лили си представи как сипва от жълтия тоник в шепа и го нанася по гърлото си. Имаше чувството, че вече го познава.

Мадам Льо Бон записа плисираната пола в тефтера си. Мъжът остави жилетката и се приближи към Лили с накуцване. !

– Извинете – каза той несигурно на френски. – Мадмоазел, тъкмо забелязах...