Момичето от Дания
- Автор: Еберсхоф Дейвид
- Год: 2016
- Язык: болгарский
- Год: intense
- ISBN: 978-954-783-233-6
- Переводчик: Катя Перчинкова
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Момичето от Дания». Краткое содержание книги:
В летните утрини Лили ставаше и хващаше омнибуса до къ- палнята край моста Солферино на кея Тюйлери. До басейна имаше редица от съблекални, направени от раирано платнище, които приличаха на високи, тесни шатри. Вътре Лили се преобличаше в банския си костюм и внимателно наместваше надиплената поличка, за да не се вижда нищо необичайно. Откакто напуснаха Дания, тялото ѝ се бе променило и сега гърдите ѝ стояха месести от отпуснати мускули и пълнеха малките чашки на банския костюм. Гумената плувна шапка с мириса си на талк опъваше косата назад, издърпваше бузите и ѝ придаваше екзотичен вид с дръпнатите очи и опнатата уста. Лили винаги носеше джобно огледало и през летните утрини в съблекалнята оглеждаше всеки сантиметър от кожата си, докато служителка на басейна не подръпнеше платнището с въпроса има ли госпожицата нужда от помощ.
След това Лили влизаше в басейна, вдигнала глава високо над водата. Къпеше се трийсет минути, загребваше водата с плавни движения, докато другите жени в басейна – тъй като тази къпалня и чайната, където понякога пиеше кафе и хапваше кроасан, бяха предназначен само за жени – спираха по краищата на басейна, наблюдаваха елегантните движения на дългите ѝ ръце и цъкаха с език, puissante.
Най-много обичаше да се плъзга по водната повърхност като патенце: другите жени с вълнените си бански костюми я на- блюдаваха със смесица от безразличие и клюкарско любопитство; гледаха я как излиза от басейна със сбръчкани длани и попива с кърпа ръце сред отблясващите от Сена слънчеви лъчи. Лили се взираше в движението по реката и си мислеше как всичко това е възможно само защото с Грета бяха напуснали Дания. В тези летни утрини край басейна, си мислеше, че е свободна. Париж я бе освободил. Грета ѝ бе дала криле. Айнар също се отдалечаваше и постепенно ѝ даваше все повече свобода. По мокрия ѝ гръб пробягваха тръпки; раменете ѝ потреперваха.
След като върнеше розовата кърпа на служителката, влизаше отново в съблекалнята и сваляше мокрия бански, а ако съответния ден бе особено дълбоко потопена в мечтата за изпълнения си с възможности живот, ахваше стъписано, щом откриеше онова сбръчкано нещо между белите си, настръхнали от водата бедра. Струваше ѝ се толкова противно, че събираше рязко крака, за да го скрие, а коленете ѝ се удряха болезнено; звукът от шляпването – като удара на два цимбала – напомня на Лили, напомня на Айнар, за момичето при мадам Жасмин-Картон, което танцуваше толкова гневно и така рязко събираше крака, че изплющяването се чуваше дори през мръсното стъкло.
И тогава Айнар се завръщаше – дребен датчанин в събле- калнята на най-изисканата дамска къпалня в Париж. В първия момент се чувстваше дезориентиран, отражението му в джобното огледалце бе напълно безизразно. Не знаеше къде се намира, не познаваше райетата от вътрешната страна на платнището. Не разбираше какъв е плясъкът, долитащ от басейна. На закачалката висеше само семпла кафява рокля с колан. На пода стояха чифт обувки с високи токове. Дамска чантичка с няколко монети и червило. Шифонен шал с щамповани круши. Изведнъж му хрумваше, че той е мъж, но няма как да се прибере до апартамента, ако не облече тези женски дрехи. Зърваше гердана от датски кехлибар, който баба му бе носила неотлъчно дори докато работеше на полето, а мънистата подрънкваха на шията ѝ, когато се навеждаше да зарине дупката на някоя лисица. Баба му бе подарила гердана на Грета, която мразеше кехлибар и на свой ред го даде на Айнар, а той, доколкото си спомняше, го бе подарил на момиче на име Лили.
Спомените се връщаха така – откъслечно, бавно, отключени от кехлибарения гердан или гласа на служителката, която отново питаше дали госпожицата има нужда от помощ. Айнар намъкваше кафявата рокля и високите обувки криво-ляво, закопчаваше колана пламнал от срам, защото нямаше представа как се борави със сложните копчета и кукички на женските дрехи. В чантичката му имаше само няколко франка и знаеше, че ще получи други чак след няколко дни. Въпреки това решаваше да се прибере с такси, тъй като не можеше да върви с неудобната кафява рокля по парижките улици. Шалът, преметнат върху облегалката на стола, сякаш се полюляваше по собствена воля и Айнар не смееше да го завърже на врата или на главата си от страх, че ефирният шифон на жълти круши ще го удуши. Този шал принадлежеше на друг човек.