Пътят между световете
- Автор: Ирвин Ян
- Серия: Взор през огледалото #4
- Язык: болгарский
- Переводчик: Владимир Зарков
- Жанр: Научная фантастика
Электронная книга - «Пътят между световете». Краткое содержание книги:
Призори я събуди гладът. Тя излезе да си набави храна в чудесното утро, но остана с празни ръце. Обядва с малко змиорка и лук, после се зае да поправи комина. Още плочи бяха изпопадали, сега трябваше да запуши дупка колкото врата.
Нямаше как да забърка хоросан, оставаше само да подреди камъните, а те не стигаха. Работата вървеше бавно, издра си пръсти те, преди да падне сумрак, а изобщо не бе привършила.
И през следващия ден не намери нищо за ядене. Все пак запуши дупката, колкото да поддържа огъня в заслона, но топлеше само ако стои близо до него.
На третия ден гладът я отчая. Наоколо нямаше дървета, раждащи плодове или ядки, не зърна нито веднъж животински следи. Не се престрашаваше да се отдалечи от заслона. Всяка стъпка в снега беше помощ за нейните врагове.
Никакъв избор — трябваше да се махне оттук, който ще да я търси. И можеше да отиде единствено в Готрайм. Гузната съвест и отнемаше цялата радост от завръщането у дома.
Излезе да попълни запасите за огнището. Трудно се пребори с ниското сухо дърво, защото сатърчето се бе притъпило и нямаше с какво да го наточи. Най-сетне дървото падна и се разцепи. Каран се разочарова — какво да гори, като отвътре бе проядено от тлъсти бели личинки.
„И личинките са храна, ако гладът те докара до отчаяние“ — отекна в паметта й гласът на нейния баща. Когато излизаха заедно в гората, той не забравяше да я учи къде да си налее вода, как да извади мед от кошер в хралупа, кое е годно за ядене и какво да отбягва.
Тя се загледа в личинките, дебели колкото неин палец. Струваше й се немислимо да ги яде. Но по-добре това, отколкото гладна смърт.
Събра ги в куртката си и хукна към заслона. Изтърси плячката на масата и пак се вторачи. Взе една, понечи да я лапне и се разколеба. Направи от тях редици, после кръг, накрая изписа името на Лиан.
А стомахът вече я болеше от глад. Стисна клепачи, пак доближи личинка до устата си, но неволно погледна. Издутото бяло телце с лилав край и кафеникави крачета се гърчеше противно. Пак затвори очи и натика гадинката в устата си. Насилваше се да не повърне. Изведнъж усети остра болка. Отвратителното създание я ухапа по езика. Опита се да го изплюе, но то не се пускаше, дори когато го сдъвка случайно.
Спука се подобно на презряло грозде и заля устата й с нещо като гъсто горчиво желе. Що за гнусотия! Тя се задави и изплю всичко в огьня, откъсна мъничката глава от езика си и си изплакна устата със студен чард.
Но преди да изхвърли личинките през вратата, Каран се сети, че щеше да е по-добре, ако ги сготви. Опразни котлето, избърса го и го сложи на жаравата да опече личинките в него. Скоро извади една — сбръчкана, кафеникава и три пъти по-малка. Миришеше на храна.
Устата й се напълни със слюнка. Схруска набързо личинката, придобила доста по-приятен лешников вкус. Гребна цяла шепа от котлето, но периферното й зрение улови минаването на висока фигура край едното прозорче. Припряно грабна полуизгнила цепеница. Как тази жена бе успяла да доближи заслона, без дарбата на Каран да я предупреди?
Вратата се отвори с протяжно скърцане. Каран вдигна тоягата.
— Каран, ти ли си?!
— Уф! — издуха се бузите на Каран и тя преглътна насила. — Талия!
Захвърли дървото и прегърна другата жена, все едно срещна отдавна изгубена сестра.
— Как ме намери?
— А ти какво правиш тук?
— Крия се. Гашадите ме подгониха.
Каран побутна котлето с крак, за да не види Талия какво има вътре.
— Предполагам, че са се отказали. Не видях никого от тях през последните два дни.
— Значи мога да си отида у дома?
— Още сутринта! — весело я увери Талия.
— Седни да пийнем чард и ми разкажи… А Лиан добре ли е?
— Да. Но след онова представление в Каркарон имахме премеждия.
— Тъй ли?… — смънка посърналата Каран.
— Ти защо отиде в кулата?
— Лиан не ви ли обясни?
— Той обясни, но искам да чуя и от тебе.
Каран откри в думите й намек, че на Лиан не му се е разминало толкова леко, колкото тя се бе надявала.
— Отидох да се пазаря с Рулке за свободата на Лиан. Нямаше друг начин. И за мое огромно учудване се оказа, че той поначало не е бил нужен на Рулке. Всички сте се заблуждавали. Искал е да докопа мен.
— Но за какво си му ти? Защо чак такива усилия?
Каран нямаше никакво желание да се издаде, но погледът на Талия стана изгарящ. Този път нямаше да опази тайната.
— Аз съм трикръвна — прошепна в очакване Талия да се отдръпне с отвращение. — Сред предците ми има и фейлем.