Наследството на тамплиерите
- Автор: Берри Стив
- Язык: болгарский
- Переводчик: Екатерина Йорданова
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Наследството на тамплиерите». Краткое содержание книги:
— Направих някои изчисления. Освен ако не ви плащат невероятни суми за всяка литургия — а доколкото знам, стандартната тарифа сред грешниците е петдесет сантима, — трябва да изнасяте литургии по двайсет и четири часа дневно в продължение на около триста години, за да натрупате парите, които сте похарчили. Не, абате, вземането на пари при всяка служба е само фасада, която сам сте измислили, за да скриете истинския източник на богатството си.
Този човек бе много по-умен, отколкото изглеждаше.
— Ще ми отговорите ли нещо?
— Не, монсеньор.
— В такъв случай сте свободен от задълженията си в Рен и ще трябва незабавно да докладвате в енорията в Кустуж. Ще бъдете временно отстранен от служба, без да имате право да отслужвате литургии или да извършвате причестявания в църква до ново разпореждане.
— И колко дълго ще трае това? — попита Сониер спокойно.
— Докато Църковният съд разгледа жалбата ви, която, убеден съм, ще подадете.
— Сониер действително подал жалба — каза Стефани — чак във Ватикана, но починал през 1917 година, преди да бъде оправдан. Напуснал църквата, но не и Рен. Започнал да отслужва литургии във „Витания“. Местните го обичали и бойкотирали новия абат. Припомнете си, че земята около църквата, включително и самата вила, принадлежали на любовницата му. Проявил е голяма доза хитрост, така че Църквата не можела да направи нищо.
— И все пак, как е платил всичките тези подобрения? — полюбопитства Малоун.
Тя се усмихна.
— На този въпрос са се опитвали да отговорят мнозина, включително и съпругът ми.
Тръгнаха по поредната виеща се уличка, оградена от същите меланхолични къщи от камък с цвета на мъртво дърво с обелена кора.
— Ърнст живееше ето там — посочи тя.
Приближиха стара сграда, стоплена от пастелните цветове на рози, които пълзяха по беседка от ковано желязо. Вратата бе в ниша, над три стъпала.
Малоун ги изкачи, погледна през стъклото и не забеляза никакви следи от запуснатост.
— Местенцето изглежда доста спретнато.
— Ърнст беше маниак.
Той пробва дръжката. Заключено.
— Бих искала да вляза вътре — обади се тя от улицата. Той се огледа. На шест-седем метра вляво уличката свършваше. Над нея бе синьото небе, осеяно с пухкави облаци. Не се виждаше никой. Обърна се отново към вратата и изби стъклото с лакът. Провря ръка и освободи резето.
Стефани стоеше зад него.
— След теб — каза той.
19
Абатство „Де Фонтен“, 14:00 ч.
Сенешалът бутна желязната решетка и поведе опечалените през древната арка. Входът към подземната Зала на предците бе в края на дълъг коридор, където лежаха основите на една от най-старите сгради. Първите заселници в мрачните дълбини на пещерите преди хиляда и петстотин години били монаси. Пристигали все повече каещи се и се наложило да издигнат първите сгради. Абатствата по онова време или внезапно се разраствали, или пък западали, а това тук изникнало в резултат на строителен подем, който траял векове. По-късно било достроено от рицарите тамплиери. В края на XIII век те тихомълком си присвоили собствеността. Домът на ордена — maison chèvetaine — първоначално се намирал в Йерусалим, после в Акр, след това в Кипър и накрая, след чистката, се оказал именно тук. По-късно комплексът от сгради бил ограден с укрепени стени и бойни кули, а абатството се превърнало в едно от най-големите в Европа. Разположено високо в Пиренеите, то било изолирано както поради географското си местоположение, така и заради устава. Името му дошло от протичащата наблизо река, водопадите и изобилието от подземни води. Абатството на водопадите.
Сенешалът тръгна по тесните стъпала, издълбани в скалата. Подметките на платнените му сандали се хлъзгаха по влажния камък. Там, където навремето факли хвърляли светлина, сега пътят бе осветен от електрически лампи. Зад него пристъпваха трийсет и четиримата братя, избрали да го последват. Когато стигнаха подножието на стълбите, той тръгна напред, докато тунелът не се разшири в сводеста зала. В центъра й се издигаше каменна кула, прилична на дънера на старо дърво.
Братята бавно се събраха около дъбовия ковчег, който вече бе внесен и положен върху каменен блок. Меланхоличните песнопения се носеха през облаци тамян. Сенешалът пристъпи напред и песните спряха.
— Дошли сме тук, за да го почетем. Да се помолим — каза той на френски.