Драконите на изчезналата луна [bg]

Лишени от възможността да пият, когато са жадни, елфите бяха станали неспокойни и изплашени. Някои дори се бяха осмелили да се борят за водните мехове, други бяха умолявали със сълзи на очи да не им ги отнемат. Гилтас бе настоял на своето, карайки мнозина да насочат горчивите си клетви от слънцето към своя крал. За щастие на младежа — единственото, което поне донякъде бе повдигнало духа му — префект Палтейнон бе изгорял твърде много от слънцето и понастоящем лежеше в една от носилките, неспособен да причинява допълнителни неприятности.

— Когато водата ни свърши, можем да пием кръвта на конете — каза Лъвицата. — Това ще ни помогне да преживеем поне още няколко дни.

— А когато конете умрат? — попита той.

Тя сви рамене.

На следващия ден две от жертвите на слънцето бяха мъртви. Елфите нямаше как да ги погребат, понеже никой от инструментите, които носеха със себе си, не можеше да проникне под твърдата повърхност на скалата. Наоколо не се виждаха дори камъни, с които да издигнат погребална могила над телата. Накрая някой даде идея да ги увият във вълнени наметала и да ги спуснат с въжета дълбоко в една от скалните пукнатини.

Замаян от продължителното ходене под слънцето, Гилтас мълчаливо се вслушваше в жалните ридания на онези, които оплакваха умрелите. Той се взря в дълбоката пукнатина и отпаднало си представи какъв ли благословен хлад цари там долу. Усети нечие докосване върху ръката си.

— Имаме си компания — посочи на север Лъвицата.

Гилтас засенчи очи и се вгледа през адската мараня. В далечината, потрепващи сенки в опустошителната горещина, се виждаха трима конници. Не можеше да различи никакви подробности. Остана вгледан нататък, додето очите му не потънаха в сълзи от напрегнатото взиране и с надеждата да забележи как конниците се приближават, ала никой от тях не помръдна. Сетне замаха с ръце и закрещя, докато гърлото му не прегракна, ала ездачите просто стояха на място, без да предприемат каквото и да било.

Скоро Гилтас си даде сметка, че няма смисъл да губят повече време, и даде заповед колоната отново да потегли.

— Сега всичко зависи от тях — произнесе Лъвицата.

— Едва ли ще се приближат — поклати глава младият крал. Горчивото разочарование го задавяше.

Конниците ги следваха. Понякога изчезваха между скалите, сетне отново се появяваха, но неизменно се държаха на разстояние. Все пак несъмнено искаха да бъдат забелязани, искаха елфите да знаят, че са някъде там и ги наблюдават. Не проявяваха агресивност, но и нямаше нужда. Ако наистина смятаха елфите за свои врагове, всичко, което трябваше да направят, бе да оставят слънцето да си свърши работата.