Драконите на изчезналата луна [bg]

Джерард бе така силно потресен от чутото, че не успя да разпознае веднага името на Самювал, мъжа, който го бе придружил в лагера на Мина. Щеше да си спомни за това едва когато вече бе потеглил на път за Солантас. В този момент можеше да мисли единствено за Лорана, загубила живота си в битката срещу драконесата, и за своя приятел и враг — водача на Мрачните рицари, наместник Медан. Беше сигурен, че соламнийците никога не биха го признали за мъченик или герой, но също така бе сигурен, че щом Лорана е мъртва, това значеше единствено, че наместникът е умрял преди нея.

Мислите му се насочиха към младия крал, който понастоящем водеше народа си в неговото изгнаничество. Гилтас бе толкова млад. Подобна ужасна отговорност вероятно тежеше като камък на шията му. Дали щеше да се справи с нея? Можеше ли изобщо някой, независимо на каква възраст или колко опитен, да се справи с подобна задача?

— Сър Джерард…

— Да, милорд.

— Трябва да тръгвате. Предлагам да потеглите още тази нощ. В цялата бъркотия никой няма да се сети да разпитва за заминаването ви. Разполагате ли с всичко необходимо?

— Трябва да се погрижа единствено за човека, който да носи съобщенията ми, милорд. — Джерард нямаше повече време да се отдава на по-нататъшната скръб. Надяваше се все някой ден да му се удаде възможност да отмъсти за мъртвите. — Сега трябваше да се опита поне да не се присъедини към редиците им. — Веднага щом този въпрос бъде уреден, ще бъда готов да потегля.

— Моят оръженосец, Ричард Кент, е млад, но схватлив и освен това е отличен ездач — увери го лорд Тасгол. — Смятайте го за назначен за ваш вестоносец. Достатъчно ли е това?