Драконите на изчезналата луна [bg]

Излезлият напред ездач изтегли меча си, насочи го срещу краля на елфите и изкрещя някаква заповед.

Гилтас не разбра думите му. Все пак жестът на непознатия говореше сам по себе си и младежът накара коня си да спре. Чак тогава вдигна нагоре собствените си, изгорели от слънцето ръце, за да покаже, че е невъоръжен.

— Бин’он ду’ат — произнесе Гилтас, доколкото му позволяваха напуканите устни. — Поздравявам ви.

Странникът отвърна с поредица от странни думи, които забръмчаха в ушите на краля, без да придобият какъвто и да било смисъл.

— Съжалявам — каза той, като се изчерви, преминавайки на общ, — но зная само толкова от вашия език. — Говореше трудно. Гърлото му беше сухо като пергамент.

Непознатият размаха меча си и пришпори коня право срещу Гилтас. Кралят нито помръдна, нито потрепна. Мечът изсвистя на безопасно разстояние от главата му. Непознатият обърна коня си и отново препусна към него, след което дръпна юздите и накара животното да се закове сред вихрушка от прах и обуздана сила, демонстрираща отличните умения на ездача му.

Вече се канеше да заговори, когато високият мъж встрани от другите вдигна заповедно ръка. Той също се приближи и огледа одобрително Гилтас.

— В теб има кураж — произнесе на общия език.

— Не — възрази младежът. — Просто съм прекалено изморен, за да се движа.

Високият мъж се разсмя на висок глас, ала смехът му прозвуча късо и рязко. Даде знак на първия ездач да прибере меча си и отново се обърна към Гилтас:

— Защо елфите, които живеят сред плодородни земи, е трябвало да ги напуснат и да нападнат нашите?

Гилтас осъзна, че се взира във водния мех на непознатия. Мех, издут с вода, с мънички капчици като мъниста, пръснати по кожената му повърхност. Насили се да извърне очи и отново да погледне странника.

— Не нападаме земите ви — облиза сухите си устни той. — Опитваме се да ги пресечем. Насочили сме се към земите на нашите братовчеди, силванестите.

— Значи не смятате да се заселвате в Прашните равнини? — попита високият мъж. Очевидно не обичаше да пилее думите си и говореше само толкова, колкото бе нужно, нито повече, нито по-малко. Гилтас с право си даде сметка, че вероятно непознатият не обичаше да пилее и други неща, най-малкото симпатията си спрямо непознати натрапници.

— Съвсем вярно, нямаме такива намерения — каза бързо той. — Ние сме народ, свикнал да живее сред зелени гори и прохладна вода. — Докато произнасяше последното, почувства как в гърлото му натежава носталгия, която едва не напълни очите му със сълзи. Ала сълзи нямаше. Слънцето отдавна ги беше изгорило. — Трябва да се върнем сред нашите дървета, инак ще измрем.