Драконите на изчезналата луна [bg]

Предложението не звучеше особено добронамерено, ала на Гилтас не му оставаше друго, освен да го приеме и да бъде благодарен.

— Ако се чудиш защо — прибави Скиталеца, — трябва да благодариш на майка ми. Тя ме изпрати да ви потърся и да ви помогна.

Младежът нямаше абсолютно никаква представа защо или как се случваше всичко това, но можеше единствено да предположи, че Златна Луна е получила видение за тежкото им положение.

— Как е… майка ти? — попита той, вкусвайки прохладните капки вода с вкус на коза. Дори и така обаче вкусът им му се струваше по-приятен и от най-изисканото вино.

— Мъртва е — отвърна Скиталеца, зареял поглед над равнината.

Гилтас го изгледа стреснато. Тонът на мъжа с нищо не намекваше, че мисълта за смъртта на майка му го е натъжила по какъвто и да е начин. Младежът вече се канеше да измърмори някакви съболезнования, когато Скиталеца отново заговори:

— Преди две нощи духът на моята майка дойде при мен и ми каза да потегля на юг. Не знаех защо, нито пък тя ми обясни. Мислех, че вероятно ще открия тялото й, понеже каза и че лежи непогребана, но духът й изчезна, преди да съм успял да я попитам къде да я потърся.

Гилтас отново започна да заеква в опит да изрази съжаленията си, ала Скиталеца не му обърна внимание:

— Вместо това — каза тихо той, — открих теб и твоя народ. Може пък ти да знаеш как да открия майка си?

Преди кралят да успее да отговори, Скиталеца прибави:

— Съобщиха ми, че е избягала от Цитаделата преди атаката на дракона, но никой не знае накъде се е упътила. Твърдяха, че по това време била във властта на нещо като лудост, може би на онази болест на ума, която често посещава старите и болните. Но когато видях духа й, не ми се стори полудяла. По-скоро имах чувството, че е затворница.

Гилтас мълчаливо си помисли, че дори и майка му да не беше луда, то Скиталеца със сигурност бе изгубил ума си, ако се съдеше по всички тези приказки за духове и непогребани тела. Независимо от всичко обаче видението на този странен човек бе на път да спаси всички им, така че нямаше намерение да спори с него по този въпрос. Задоволи се да отговори единствено, че няма представа къде може да е Златна Луна, нито пък дали наистина е жива или мъртва. При мисълта за това усети как сърцето му се свива при спомена, че собствената му майка лежи непогребана на дъното на новообразуваното езеро. Внезапно го обзеха огромна умора и леност. Искаше му се да му позволят да лежи с дни, без да вкусва нищо друго, освен прекрасната вода върху устните си. Трябваше обаче да мисли и за народа си. Като твърдо се противопостави на всички увещания да остане легнал, Гилтас с олюляване се изправи на крака.