Драконите на изчезналата луна [bg]

Под натиска на настойчивите молби на жена си Гилтас бе направил опит да ги убеди, че трябва да оставят украшенията и дрънкулките, за да не забавят пътуването им. Дори бе настоял всеки елф да носи толкова вода и храна, колкото може, или поне достатъчно за едноседмично пътуване през пустинята. И ако това значеше, че някоя млада елфида не може да вземе със себе си своите обувки за танци, то не й оставаше нищо друго, освен да се примири. Не един и двама сметнаха строгите му нареждания за прекалени и бяха изразили недоволството си на висок глас. Други бързо бяха стигнали до идеята, че не би имало нищо лошо в това да направят носилки, които да влачат след себе си, и съвсем скоро мнозина се бяха заели с тази задача. Гилтас просто ги наблюдаваше и клатеше глава.

— Никога няма да успееш да ги накараш да изоставят съкровищата си, любов моя — каза Лъвицата. — Дори и не се опитвай, понеже това само ще ги настрои срещу теб.

— Но тогава толкова много от тях ще измрат по пътя през пустинята! — Гилтас посочи един достолепен елф, който по някакъв начин бе успял да вземе със себе си по-голямата част от покъщнината си, включително и неголям стенен часовник, който звучно отброяваше часовете. — Нима не го разбират?

— Не го разбират — каза безцеремонно Лъвицата, — но ще им се наложи. Всеки от тях ще получи възможност да изостави миналото си или да умре, докато го носи, окачено на врата му. Дори и техният крал обаче не може да направи този избор вместо тях самите. — Тя постави ръка на рамото му. — Помни това, Гилтас. Ще има и такива, които по-скоро биха предпочели да умрат. Подготви се отрано.

Гилтас размишляваше над нейните думи, докато крачеше по обрулената скала, простираща се подобно на безчувствено, голо, червено-оранжево море, докъдето поглед стигаше. Зад гърба му, под жарките лъчи на слънцето, вървеше неговият народ. Разкривени от адската мараня, повечето елфи изглеждаха издължени и сякаш изчезваха в далечината. Младият крал лично се бе разпоредил в края на колоната да крачат най-силните сред тях, за да помагат на падналите и останалите без дъх, докато в същото време елфите скитници трябваше да охраняват фланговете им.

„Няма да успеем“ — даде си внезапно сметка той.

Елфите нямаха представа как да се обличат в пустинята. След като жегата ги бе принудила да изхвърлят голяма част от дрехите си, понастоящем мнозина имаха ужасни слънчеви изгаряния. Сега носилките поне имаха някакъв смисъл — използваха ги, за да пренасят болните и изтощените до смърт. Жегата изсмукваше дъха им, караше краката да се заплитат, а главата да се свежда в ужасено отчаяние. Точно според предвижданията на Лъвицата, елфите бяха започнали да се лишават от миналото си. И макар по скалата да не оставаше каквато и да е следа от стъпките им, за преминаването им говореха безбройните изоставени торби, строшени сандъци, изпадналите или захвърлени от уморените ръце предмети.