Драконите на изчезналата луна [bg]

— Защо продължаваш да повтаряш това? — попита настоятелно Гилтас. — Наистина, Скиталецо, не искам да те обидя, но не мога да си представи защо някой би искал да живее на подобно място. Сигурно дори Бездната не е толкова праза и безутешна, колкото ми се струва тази пустиня.

Кралят на елфите не без основание се страхуваше, че прямите му въпроси могат да разгневят пустинника, и вече се канеше да поднесе извиненията си, когато осъзна, че откъм плътно увитата в плат глава на Скиталеца се разнася тих смях. Гилтас бе виждал Речен Вятър само веднъж през живота си, когато двамата със Златна Луна бяха посетили родителите му преди много време, но внезапно си даде сметка колко силно му напомня Скиталеца за високия суров ловец.

— Пустинята е красива посвоему — каза той. — След дъжд цветята се пробуждат към живот и изпълват въздуха със сладкия си аромат. Червеното на скалите под небесното синьо, пътят на облачните сенки през вълнистите дюни, пясъчната вихрушка, вечният бяг на търкалящите се бурени, острият мирис на дивия чай. Винаги когато отсъствам, дори за кратко, чувствам липсата на всичко това, по начина по който и на теб ти липсват гъстият покров от листа над главата, падането им през есента, непрестанният дъжд, плетеницата на лозата и задушливият мирис на плесен, изпълващ всеки твой дъх.

— Изглежда, Бездната за един, е Рай за друг — кимна усмихнато Гилтас. — Можеш да задържиш своя Рай, Скиталецо. Аз пък ще задържа моите дървета и прохладните си езера.

— Надявам се да успееш — отвърна пустинникът, — но не бих залагал много на това.

— Защо? — попита разтревожено кралят. — Знаеш ли нещо?

— Нищо сигурно — отговори Скиталеца. Той накара коня си да спре и се обърна към него: — Двоумях се дали да ти го кажа. Напоследък слуховете се носят заедно с вятъра като семената на тополите.

— И все пак явно си повярвал на този — произнесе Гилтас.

Скиталецът продължаваше да се колебае. Младият крал добави:

— Възнамеряваме да отидем в Силванести независимо от всичко. Уверявам те, че никой от нас не желае да остава в пустинята по-дълго, отколкото ще бъде необходимо да я прекосим.

Скиталеца се загледа в далечината, където разноцветните дрехи на елфите приличаха на множество цветя, изникнали като по чудо насред пустинята.

— Слуховете нашепват, че кралството на елфите в Силванести е паднало под ботуша на Мрачните рицари — обърна тъмните си очи към Гилтас той. — Не го ли знаехте?

— Не — отговори младежът. — Чувам го за пръв път.

— Иска ми се да можех да ти кажа повече, но предполагам ти е ясно, че народът на елфите също не обича да споделя всичко с хората от равнината. Но се питам дали вярваш на този слух?