Драконите на изчезналата луна [bg]

— Рискът е твърде голям — отбеляза намръщено лорд Зигфрид.

— Колкото по-голяма е опасността, толкова по-голяма е славата — подхвърли с усмивка лорд Улрих.

— Може би, милорд — сви рамене Джерард, — но всъщност опасността едва ли ще бъде чак толкова голяма. Мрачните рицари ще ме приемат като един от тях. И няма да се усъмнят задълго в разказа ми.

— Не одобрявам употребата на шпиони — произнесе лорд Зигфрид. — Още повече, когато в цялата работа е замесен един от собствените ни рицари. Твърде унизително е за ордена. Кодексът забранява подобни действия.

— Кодексът забранява доста неща — намеси се суховато лорд Тасгол. — Лично аз съм готов да гласувам в името на здравия разум вместо в полза на правила, които са били в сила в далечното минало. Все пак, сър Джерард, няма да ви заповядам да го извършите, но ако се нагърбите със задачата доброволно…

— Каквото е и намерението ми, милорд — кимна нетърпеливо младият войн.

— … тогава вярвам, че помощта ви ще бъде неоценима за нас. Съветът взе решение да се притечем на помощ на защитниците на Санкшън. Убеден съм, че тази Мина възнамерява да нападне града и че нямаме никакво време за губене. Независимо от всичко обаче ще бъда особено радостен да получа потвърждение на предположенията си и да науча още подробности за по-нататъшните й намерения. Даже и с помощта на драконите ще й бъде трудно да превземе града отведнъж, понеже в Санкшън разполагат с достатъчно подземия, където да се укрие армията ни.

— Освен това собствената й армия също е податлива на драконовия страх — отбеляза лорд Улрих. — Нищо не й пречи да използва драконите срещу нас, но ще й се наложи да види как собствените й бойци бягат панически от бойното поле.

„Мъртвите едва ли ще побегнат“ — помисли си Джерард, но реши да запази тази мисъл за себе си. По мрачните им изражения можеше да се заключи, че лорд рицарите разбират това не по-зле от него.

— Желая ви всичкия късмет на света, сър Джерард — каза лорд Тасгол, като се изправи и стисна ръката му.

Лорд Улрих също се ръкува сърдечно с него. Колкото до лорд Зигфрид, лицето му съвсем ясно изразяваше неодобрение и макар да не стисна ръката му, все пак му пожела успех без по-нататъшни възражения.

— Сигурен съм, че решението за пускане в действие на този план ще остане единствено в наше знание — произнесе лорд Тасгол, като огледа останалите.

Когато и по тази точка бе постигнато взаимно съгласие, а Джерард вече се канеше да напусне параклиса, се появи прислужникът, който го бе въвел, за да съобщи, че е пристигнал вестоносец и новините му са от особена важност.

Тъй като това можеше да бъде от съществено значение за успешния завършек на плана на Джерард, лорд Тасгол даде знак на младия рицар да остане. Вестоносецът бе допуснат. Джерард разтревожено осъзна, че пред него стои един от младите оръженосци на служба в домакинството на лорд Уорън, командир на соламнийския пост в Утеха, мястото на последното назначение на Джерард. С тревога зачака да чуе новините. Вестоносецът изглеждаше пребит от дългото пътуване, а дрехите му бяха изпръскани с кал. Той се приближи с широка крачка, застана пред лорд Тасгол, поклони се и му подаде един запечатан цилиндър.