Кратка история на иновациите
- Автор: Ридли Мат
- Год: 2020
- Язык: болгарский
- Год: Сиела
- ISBN: 9789542832744
- Переводчик: Христо Димитров
- Жанр: История техники
Электронная книга - «Кратка история на иновациите». Краткое содержание книги:
„Нито един икономист или социолог не може да обясни напълно защо се появяват иновации, да не говорим защо се появяват на точно определени места и в точно определено време. В тази книга ще се опитам да разреша тази голяма загадка. Няма да го правя само с абстрактна теория или с привеждане на аргументи, макар че ще има и от това, а основно ще разказвам истории. Нека иноваторите, които са превърнали своите (или чуждите) изобретения в полезни иновации, ни учат как се случват нещата чрез примерите на успехите и провалите.
Аз ще разказвам истории за парните машини и интернет търсачките, за ваксините и електронните цигари, за транспортните контейнери и силициевите чипове, за куфарите на колелца и генното редактиране, за числата и тоалетните. Нека чуем какво ще ни кажат Томас Едисон и Гулиелмо Маркони, Томас Нюкомен и Гордън Мур, лейди Мери Уортли Монтагю и Пърл Кендрик, Ал Хорезми и Грейс Хопър, Джеймс Дайсън и Джеф Безос.”
Да заповяда Фриц Хабер. Хабер бил амбициозен, раздразнителен, неуморен гений, доста докачлив на тема еврейския му произход. Смятал (с право), че антисемитската дискриминация не му позволява да получи бляскавите награди, които му се полагат, но в същото време бил яростен германски националист. Хабер също смятал, че фиксирането на азота е висша цел. Според любопитната фраза на съвременния биограф на Хабер, Томас Хагер, постигането ѝ щяло да позволи „получаване на хляб от въздуха“. През 1907 г. Хабер враждувал с Валтер Нернст, протеже на Оствалд, след като заявил, че първи е произвел малки количества амоняк с използването на топлина и катализатор. Нернст отвърнал, че Хабер не може да е получил дори толкова малко, колкото твърди. Хабер побеснял и се върнал в лабораторията, решен да докаже, че Нернст греши, но между другото не подминал намека на Нернст, че високото налягане може да помогне за резултата. Скоро открил, че колкото по-високо е налягането, толкова по-ниска е температурата на реакцията. Това било много важно, понеже при висока температура амонякът се саморазпадал почти веднага след получаването му. Помощникът на Хабер, Робер дьо Росиньол, постепенно разбрал как да задържи съставките заедно при високо налягане в камера от твърд кварц. „Нямало е отделен момент на пробив, а просто поредица от дребни подобрения и напредък стъпка по стъпка“, пише Хагер.
В този момент Хабер се обърнал към БАСФ, химическия гигант, забогатял от производството на синтетична индигова боя и търсещ втори удар. В БАСФ били твърдо решени да се доберат до фиксирането на азота, но смятали, че ключът е електричеството. Инвестирали в идеята на Хабер основно като резервен вариант. Дали му лаборатория, голям бюджет, 10 процента от продажбите и шанс за преподавателско място в университета на Карлсруе. С парите и експертизата на БАСФ Хабер и Льо Росиньол имали възможност да провеждат експериментите си при налягане от над 100 атмосфери, което е равно на километър под морското равнище, и да свалят температурата от 1000° С на 600° С.
Но резултатите били разочароващо далеч от комерсиална стойност, затова Хабер започнал да пробва други катализатори. Също като Едисон, който търсел точния материал за жичката в електрическата крушка, Хабер изпробвал различни материали почти на случаен принцип и тъкмо чрез електрическите крушки стигнал до осмия, плътен, лъскав синьо-черен метал, който обикновено се среща покрай платината и е описан за пръв път през 1804 г. През март 1909 г. Хабер наблюдавал как втечнен амоняк капе от апаратурата при втория тест с осмий като катализатор. Нямал идея защо реакцията се получава с осмий, но се получавала.
Веднага предложил на БАСФ проектът му да бъде разширен. Компанията подходила скептично: осмият бил рядък и скъп, било невъзможно да си представиш, че завод ще работи с оборудване при 100 атмосфери, без да избухне, да не говорим за разходите за построяването му. Но Карл Бош, човекът, който девет години по-рано разкрил провала на Оствалд, а в момента отговарял за изследванията върху азота в БАСФ, настоял предложението да бъде прието, най-вече защото нямал други идеи.
През следващите няколко години Бош превърнал изобретението на Хабер в практична иновация, разрешавал проблем след проблем в задачата да построи завод, а не играчка, да произвежда тонове, а не чаени лъжички амоняк, и да го прави по-евтино, отколкото излизал вносът от Чили. Отначало той изкупил почти цялото количество осмий в света, няколкостотин килограма, но те не били достатъчни. Хабер открил, че уранът също върши работа, макар и не толкова добре, но този елемент също не бил много по-евтин, нито пък по-разпространен. Затова Бош направил завод за изпитване на нови катализатори и на нови конструкции за поддържане на елементите под високо налягане. Сградата била зад дебели стени, така че, ако избухне, да няма ранени случайни хора. Помощникът на Бош, Алвин Миташ, се върнал към опитите с чисто желязо, след това с железни съединения и се натъкнал на една проба магнетит от Швеция, която дала добри резултати. Някаква нечистота в магнетита превръщала желязото в добър катализатор. Към края на 1909 г. се спрели на смес от желязо, алуминий и калций. Тя работела добре като осмия, но била много по-евтина. Миташ продължил да търси още по-добри катализатори, тествал над 20 000 различни вещества, но така и не успял да получи по-добри резултати от желязната смес. От БАСФ наредили на Хабер да си мълчи за катализатора, но му позволили да разкрие пробива с осмия през 1910 г., като така си гарантирали твърда преднина.