Кратка история на иновациите

Картофите не само закъснели с пристигането си в Европа, но и бавно се наложили. Отново ставало дума за практика и предразсъдъци. Понеже идвали от тропиците, картофите били адаптирани към дванайсетчасов ден и не образували грудки в по-дългите дни на европейското лято, така че трябвало да настъпи есента, преди да дадат „реколта“, а и тя била мизерна. Вероятно тъкмо на Канарските острови селекцията и отглеждането постепенно разрешили този проблем.

Що се отнася до предразсъдъците, църковният клир забранявал на паството в Англия да яде картофи чак до началото на осемнайсети век поради блестящо глупавата причина, че не били споменати в Библията. Някак си, вероятно и с малко ирландски привкус в спора, англичаните взели да вярват, че картофите били римокатолически агенти. В Луис, Съсекс, тълпата викала „Няма картофи, няма попове!“ на изборите през 1765 г. Но в дъждовен Ланкашър и в Ирландия способността на картофите да дават надеждни реколти дори във влажни години, когато реколтата от зърно гниела, се оказала неустоима. През 1664 г. някой си Джон Фостър написал памфлет и призовал краля да събира пари от правата върху отглеждането на картофи:

„Сигурен и Лесен Лек срещу всички Идващи Мъчни Години; да Садим Корените, наречени КАРТОФИ, от които (с добавянето на пшенично брашно) може да се Прави Отличен, Хубав и Полезен хляб, Всяка Година, за Осем или Девет месеца, на Половината от старата такса“.

Картофите трябвало да преодолеят и шантавата доктрина, изповядвана от онези, които тогава минавали за интелектуалци, че растенията са добри при лечение на болестите, на които наподобяват. Орехите приличали на мозък, затова били добри срещу умствени заболявания. (На Бог му харесва да подсказва.) Тази идея се появила през 1500-те години от алхимика и астролог Парацелз (истинското му име е Теофраст фон Хохенхайм) и различни билкари я повтаряли с упование през XVI в. Тъй като картофите уж напомняли на пръсти на прокажен, а проказата била много рядка, хората били някак склонни да вярват, че картофите може да причинят проказа. През 1748 г. френският Парламент в ранен пример за по-късно наложилия се принцип за предпазване и забраната за използване на генно модифициране наредил картофите да не се отглеждат като храна за хора – да не би случайно да причиняват проказа.

Отблъснати от такива страхове, европейците на континента и северноамериканците много бавно започнали да харесват да отглеждат и да ядат картофи. В интерес на истината картофите вероятно са се разпространили по-бързо в Индия и Китай през XVI в., отколкото в Европа. Те се развивали особено добре в Хималаите, които без съмнение напомняли като условия за Андите. През XVIII в. отглеждането на картофи в континентална Европа като селскостопанска реколта, а не като градински деликатес, явно се е пренесло на юг от бреговете на днешна Белгия и на северозапад към Елзас. В Люксембург картофи се отглеждали от 1760-те години, а през 1770-те години се пренесли и в по-голямата част от Германия. Един от факторите за преодоляване на съпротивата била войната. В свят, зависим от пшеница и ечемик, настъпващите армии изпразвали хамбарите от събраното зърно, отвеждали животните, тъпчели или ядели посевите и оставяли населението да гладува. Картофите обаче често оцелявали след такива грабежи, тъй като през сезона на кампаниите били все още под земята, а на войниците им било трудно да ги изравят. Затова фермерите, които отглеждали картофи, се справяли по-добре през войните и тази практика се разпространявала. Както описва Джон Рийдър, резултатът от войните на Фридрих Велики бил, че картофите, непознати или презирани в Централна и Източна Европа през 1700 г., станали незаменима част от европейската диета през 1800 г.