Кратка история на иновациите
- Автор: Ридли Мат
- Год: 2020
- Язык: болгарский
- Год: Сиела
- ISBN: 9789542832744
- Переводчик: Христо Димитров
- Жанр: История техники
Электронная книга - «Кратка история на иновациите». Краткое содержание книги:
„Нито един икономист или социолог не може да обясни напълно защо се появяват иновации, да не говорим защо се появяват на точно определени места и в точно определено време. В тази книга ще се опитам да разреша тази голяма загадка. Няма да го правя само с абстрактна теория или с привеждане на аргументи, макар че ще има и от това, а основно ще разказвам истории. Нека иноваторите, които са превърнали своите (или чуждите) изобретения в полезни иновации, ни учат как се случват нещата чрез примерите на успехите и провалите.
Аз ще разказвам истории за парните машини и интернет търсачките, за ваксините и електронните цигари, за транспортните контейнери и силициевите чипове, за куфарите на колелца и генното редактиране, за числата и тоалетните. Нека чуем какво ще ни кажат Томас Едисон и Гулиелмо Маркони, Томас Нюкомен и Гордън Мур, лейди Мери Уортли Монтагю и Пърл Кендрик, Ал Хорезми и Грейс Хопър, Джеймс Дайсън и Джеф Безос.”
Но през септември 1914 г. Бош дал прословутото си „селитрово обещание“, че ще преустрои завода в Опау и ще получава нитрат от амоняк, като използва желязо и бисмут като катализатор. Построил още по-голяма фабрика в Лойна, започнал да произвежда огромни количества нитрат и така вероятно удължил войната. Междувременно Хабер изобретил бойните газове, като лично ръководил първата атака с хлор в битката при Ипър през март 1915 г.
След Голямата война процесът на Хабер–Бош започнал да се използва в целия свят за фиксиране на азот в големи мащаби. Процесът ставал все по-ефективен, особено след като въглищата били заменени с природен газ като източник на енергия и водород. Днес заводите за амоняк получават един тон с около една трета от енергията, необходима по времето на Бош. Около 1 процент от световната енергия се използва за фиксирането на азот, който дава около половината от фиксираните атоми азот в храната на средностатистическия човек. Синтетичните торове позволили на Европа, Америките, Китай и Индия да се спасят от масовия глад и до голяма степен да го пратят в учебниците по история – броят на загиналите от глад през 1960-те години е 100 пъти по-голям отколкото през 2010-те години. Така наречената Зелена революция от 1960-те и 1970-те години касае нови сортове растения, но тяхна отличителна черта е, че те усвояват повече азот и дават по-големи добиви, без да се разпаднат (вижте следващата част). Ако Хабер и Бош не бяха постигнали невъзможната си иновация, светът щеше да разоре всеки възможен декар, да изсече горите и да пресуши всички влажни зони, но пак щеше да е на ръба на гладуването, както предрекъл Уилям Крукс.
Докато пиша тези редове, е възможно да надникнем в бъдеще, в което процесът на Хабер–Бош ще е остарял. През 1988 г. двама бразилски учени, Йоана Дьоберайнер и Владимир Кавалканте, забелязали нещо странно. Някои полета със захарна тръстика давали стабилни добиви в продължение на десетилетия, без въобще да били торени. Започнали да изследват растенията и открили бактерията Gluconacetobacter diazotrophicus, която фиксирала азот от въздуха. Тази способност се среща още при граха и боба, благодарение на симбиозата между растенията и бактерии, живеещи в специални възелчета в корените. Но всички опити за прехвърляне на тази симбиоза върху култури като царевица и пшеница се оказали неуспешни. Може би новата бактерия, открита от бразилските учени, ще се справи по-добре. Проба с бактерии стигнала до професор Тед Кокинг от Нотингамския университет и скоро той накарал бактерията да живее в клетки на различни растения. Опитните полета скоро показали забележително повишение в добивите и в протеиновото съдържание на царевица, пшеница и ориз. През 2018 г. компанията „Азотик“, основана от Кокинг и Дейвид Дент, обяви, че ще пусне бактерията на пазара като добавка към семената за американски фермери. Ако този прост трик успее, може да се окаже напълно възможно да изхраним света без фабрично произвеждан амоняк.
Гени на джуджета от Япония
Горе-долу по времето, когато Бош усъвършенствал фиксацията на азот от въздуха, на другия край на света един селекционер на растения работел по друга иновация, която щяла да се окаже много важна за приложението на продукта на Бош.
През 1917 г. в Централната станция по земеделски експерименти в Нишигахара край Токио някой, не е ясно кой, решил да кръстоса два сорта пшеница. Единият бил наречен „Стъкленият Фулц“ и бил получен от сорт, внесен в Япония от Съединените щати през 1892 г. Другият бил местен японски сорт-джудже, известен като „Дарума“. Получената пшеница „Фулц-Дарума“ била кръстосана през 1924 г. с друг американски сорт на име „Червена пуйка“. Проби от тази пшеница израснали и се самоопрашили, преди да бъдат изпитани в изследователска станция в Ивате в Североизточна Япония. Най-добрите растения запазили ниския ръст на „Дарума“ и високия добив на „Червена пуйка“. Ръководителят на станцията Инадзука Гонджиро селектирал най-обещаващите линии и през 1935 г. започнал да продава устойчив нов сорт пшеница на име „Норин-10“. Местните фермери за пръв път започнали да отглеждат големи площи нискостеблена пшеница.
Десет години по-късно, в смутните дни след войната, в Япония пристигнал Сесил Салмън, агроном и експерт по селектиране на пшеница от Канзас. Той служел в щаба на генерал Дъглас Макартър, който де факто бил владетел на Япония. Салмън се заинтригувал от пшеницата джудже, която видял в Изследователската земеделска станция в Мориока, Хоншу, и пратил шестнайсет проби за колекцията от дребнозърнести култури в Съединените щати. Една от тях била от „Норин-10“ на Иназука.