Севилското причастие
- Автор: Перес-Реверте Артуро
- Язык: болгарский
- Переводчик: Мариана Александрова
- Жанр: Другие детективы
Электронная книга - «Севилското причастие». Краткое содержание книги:
Полусрутената барокова църква се намира в старинния център на Севиля и трябва да бъде разрушена. Но двама от най-яростните застъпници на унищожението й са загинали наскоро при тайнствени обстоятелства. Нещастни случаи ли са отнели живота им — или убийства? Ватиканът незабавно изпраща отец Лоренцо Кварт, изискан и невероятно привлекателен свещеник от тайните служби на папската държава, за да проучи случая.
В Севиля отец Кварт бива въвлечен в сблъсъка между застъпниците и противниците на църквата — суровият и консервативен свещеник на „Богородица със сълзите“, който се радва на безрезервната преданост на енориашите си; младият и амбициозен вицепрезидент на севилската банка „Картухано“, чиито интереси налагат унищожението на старата постройка; неговата съпруга Макарена — съвършена андалуска красавица и потомствена аристократка, чиято фамилия е тясно свързана с историята на църквата; майката на Макарена, херцогиня Нуево Естремо, елегантна възрастна дама, която страда от безсъние и е пристрастена към кока-колата; както и Онорато Бонафе, нечистоплътен репортер от клюкарско списание, чиято цел е да въвлече по възможност всички тях в скандал.
Отец Кварт постепенно бива оплетен от очарованието на Севиля — и от красотата на Макарена. Дните на старата църква са преброени, а той все повече се разкъсва между интересите на двата лагера и влиза в противоречие със свещеническите си обети.
Навахо беше дребен, слаб и приветлив мъж, който непрестанно жестикулираше. Носеше кръгли очила със стоманени рамки и буйните му мустаци сякаш никнеха от носа. Приличаше на карикатура на интелектуалец от седемдесетте години. Това впечатление се подсилваше от джинсите, развлечената червена риза и дългата оредяваща коса, която носеше вързана на опашка. През последните двадесет минути заедно с Кварт бяха прегледали докладите за двата смъртни случая в „Богородица със сълзите“. Полицейското разследване беше стигнало до същото заключение, както и съдебните лекари: нещастен случай. Навахо съжаляваше, че няма окован обвиняем, когото да демонстрира на пратеника от Рим. Просто лош късмет, отче, казваше той, разхлабен парапет, парче гипс, паднало от тавана. Горките нещастници, писано им било. Пуф и направо в рая! Поне така трябва да е, смяташе заместник-началникът, защото бяха умрели в църква.
— Знаем как точно е умрял Пенюелас, градският архитект — Навахо имитира ходене с два пръста по бюрото, за да илюстрира разказа си. — Прекарал половин час, като се мотал под покрива на църквата, търсейки доказателства, с които да подкрепи заповедта за събаряне и после се облегнал на един от дървените парапети в камбанарията. Дървото било изгнило и поддало. Пенюелас паднал и се нанизал на един от металните пръти, стърчащи от полу-сглобеното скеле отдолу като на шиш — заместник-началникът вдигна един пръст, сякаш беше прът и удари с дланта на другата си ръка върху него. Кварт разбра, че ръката трябваше да представлява нанизания архитект. — Имало е свидетели, когато се е случило, а при последвалия оглед на парапета не открихме доказателства да е бил „обработен“.
Заместник-началникът отпи отново от бирата и изтри мустака си с пръста, на който се беше нанизал Пенюелас. После ентусиазирано се усмихна. С Кварт се бяха запознали преди няколко години при посещението на папата. Симеон Навахо работеше като офицер за свръзка със севилската полиция и двамата се разбираха прекрасно. Пратеникът от Рим остави на полицая цялото признание за забележителните успехи — като залавянето на свещеника, който планираше да прободе Светия отец и откриването на пластичния взрив, скрит в коша с пране в манастира „Светото тайнство“. Навахо беше лично поздравен от министъра на вътрешните работи и Негово светейшество. Снимката му беше на първа страница във вестниците и беше награден със специална грамота. Сега никой в участъка не смееше да го нарича мис Магнум затова, че носеше косата си на опашка. Магнумът, калибър 357, лежеше между купчина документи на бюрото му. Носеше го само, когато ходеше в къщата на бившата си жена, за да вземе децата. Казваше, че по този начин й вдъхвал уважение. А на децата много им харесваше.
Кварт огледа кабинета. През стъклената преграда се виждаше един североафриканец с насинено око. Мъжът седеше срещу набит полицейски офицер по риза. Полицаят нещо му говореше и не изглеждаше дружелюбен. Беше като да гледаш ням филм. От тази страна на стъклото имаше снимка в рамка на краля, а в календара на стената отминалите дни енергично бяха задраскани. Имаше сива кантонерка със стикер на Експо’92, афиш с изображение на лист от марихуана, ветрило, табло с окачени снимки на престъпници, мишена за дартс с дупки по стената около нея и плакат на американски полицай, който пребива чернокож, с надпис „Сурова любов“.
— Ами отец Урбизу? — попитка Кварт.
Заместник-началникът почеса ухото си.
— Изглежда, че и неговата смърт също е била случайна, отче. Не е имало свителели, но хората ми изследваха впоследствие всеки сантиметър от църквата. Може би се е облегнал иц скелето или случайно го е съборил. — Той имитира движението на люлеещо се скеле толкова реалистично, че спря, сякаш му се зави свят. — Върхът му може да е откъртил част от корниза. Може би вече е била разхлабена и по някакво чудо — ако ме извините за израза — само скелето да я е крепяло. Когато то паднало, десет килограма гипс се стоварили на главата му. Сигурно е чул шума, погледнал е нагоре и после е паднал.
Той илюстрира разказа си с подходящи движения на ръцете. Накрая постави едната си ръка на бюрото с обърната нагоре длан, за да покаже отец Урбизу, който отива в по-добрия свят. Погледна за миг умиращата си ръка, после отпи глътка бира.
— Още веднъж лош късмет — каза той замислено.
Кварт извади няколко визитни картички, за да си води бележки.
— Защо е паднало парчето от корниза? — попита той.