Огненият човек
- Автор: Сальгари Эмилио
- Язык: болгарский
- Переводчик: Иван П. Иванов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Огненият човек». Краткое содержание книги:
— Докато почивате, аз ще потърся по-безопасно убежище — каза Диас, преди да отплува. — Изследването на езерото може да продължи дълго, затова не се страхувайте, ако не се завърна до изгрев слънце.
Той взе пушката на юнгата, скочи на малкия сал и потъна в тъмнината.
— Странен човек! — каза Алваро, когато Диас изчезна. — Остави ни да мързелуваме, а сам отиде да търси по-безопасно убежище. Колко издържлив е този моряк!
— Бих искал да се върне по-скоро! — каза Гарсия. — С този полудивак, който знае всичко и за всичко се досеща, се чувствам в голяма безопасност.
— Аз също, момче. Да се надяваме, че скоро ще се върне, намерил островче твърда земя.
— Ще го чакаме будни, нали? — попита Гарсия.
— Напротив, ще се възползваме от това време и добре ще се наспим. Сигурно си уморен не по—малко от мен.
— Да, очите ми се затварят.
— Послушай ме. Легни до мен. Еймурите няма да ни тревожат тази нощ.
Алваро се приготви да си легне, когато вниманието му привлякоха някакви странни летящи същества, които идваха откъм саваната право към дървото, под което той се беше разположил да спи.
Ако добре познаваше Бразилия Алваро щеше да се постарае да не заспива, въпреки голямата умора. Но той не знаеше, че тези ръкокрили животни съвсем не са така безопасни както обикновените прилепи; ето защо като се облегна на дървото, той затвори очи и скоро заспа. Веднага след това на рамото му кацна един от вампирите и като докосна леко кожата зад ухото, ухапа я внимателно и започна да смуче кръвта му. Когато крилатото животно се засити и отлетя, от едва забележимата дупка на шията на Алваро, който дори не се събуди бавно потече тънка струя кръв. Друг вампир тъкмо се беше спуснал над момчето и беше започнал да смуче кръв, когато внезапно откъм гората се чу шум, който накара вампира да се откаже от заниманието си.
Двама души, приближиха с тихо пълзене спящите. Те се промъкваха между клончетата, корените и лианите напълно безшумно. След тях от гората излезе един отряд от дванадесет съвсем голи, но с нашарени тела индианци, които се запътиха право към дървото, където спяха европейците. Като ги видяха, диваците нададоха вик, който приличаше по-скоро на животински рев, отколкото на човешко ликуване. Така диваците изразяваха радостта си, че плячката, която толкова упорито бяха следили, най-после е в ръцете им.
Но нито един от диваците не вдигна кривак да удари спящите. Те ги наобиколиха и ги разглеждаха с няма почит. След като размениха няколко думи, те направиха две носилки от клони, сложиха вътре двамата европейци, които продължаваха дълбоко да спят, победени от силната умора и загубата на кръв.
Като натовариха на третата носилка пушката и буренцата с патроните и барута, диваците бързо се запътиха към гората и скоро изчезнаха сред дърветата.
Когато Алваро се събуди, за свое огромно учудване видя, че лежи върху мека постилка от палмови листа, в колиба, построена от стеблата на дебели дървета, през процепите проникваше достатъчно светлина, за да може той да разгледа вътрешността на жилището.
Алваро скочи на крака, като се оглеждаше с недоумение и неразбиране как се е озовал в тази колиба. Дали не сънува? За една нощ Диас не би могъл да построи такава колиба и да го пренесе в нея заспал!…
Внезапно от устата му се изтръгна вик. Той видя в един от ъглите на колибата Гарсия, който също лежеше на постелка от палмови листа, с лице изцапано с кръв.
— Гарсия, Гарсия! — извика той, като се спусна към него. — Какво се е случило? Къде сме? Защо лицето ти е обляно в кръв?
Като чу вика му, момчето отвори очи, надигна се и седна, като се протягаше и прозяваше.
— Добро утро, сеньор Алваро — каза той. — Какво? Морякът върна ли се вече?
— Какъв моряк! Погледни къде се намираме!
— Охо! Това е някаква колиба. Кой я е построил и… Ах, защо сте облян в кръв, сеньор! Дясното ви ухо цялото е изцапано с кръв! И рамото ви!…
— Как! И аз ли?… И ти!
Алваро опипа ухото си и видя, че цялата му ръка се изцапа с кръв. — Какво е станало?
— Някакво зверче ни е ухапало, докато сме спали — каза Гарсия. — Може и да е някоя мравка като тези, които изпържихме.
— Не зная, не зная… Но се чувствам страшно отпаднал.
— И аз, сеньор… Но къде е Диас? Кой ни е донесъл в тази колиба? Може би са ни пренесли тук заспали?!…
Алваро тъкмо се канеше да отговори, когато се чу див вик, който приличаше на вика на еймурите, при тяхната внезапна поява на брега на реката, когато прекъснаха обяда на пътешествениците. Когато позна този вик, Алваро пребледня като смъртник и челото му се покри с капки студена пот.