Черният обелиск (История на една закъсняла младост)
- Автор: Ремарк Эрих Мария
- Язык: болгарский
- Переводчик: Борис Апостолов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Черният обелиск (История на една закъсняла младост)». Краткое содержание книги:
— Значи, до шест. След това ела в Алтщедтер Хоф. Аз ще тренирам там.
— Добре — казвам, преди да съм размислил. Герда става.
— И така, до тогава…
Тя ми поднася лицето си. Аз съм изненадан. Толкова много съвсем не бях очаквал от изпратените цветя. Но собствено защо да не бях очаквал? Георг навярно има право: срещу любовната мъка не трябва да се бориш с философия, а само с друга жена. Предпазливо целувам Герда по бузата.
— Глупчо! — казва тя и ме целува здравата в устата. — Пътуващите артисти нямат много време за излишни преструвки. След две седмици трябва да бъда другаде. И така, до довечера…
Тя излиза от канцеларията изправена, със здравите си, силни крака и яки рамене. На главата си носи червена баретка. Изглежда обича цветното. Навън се спира до обелиска и поглежда към нашата Голгота.
— Това е складът ни — пояснявам аз. Герда кимва.
— Изкарвате ли нещо?
— Горе-долу… в днешните времена…
— А ти на служба ли си тук?
— Да. Смешно, нали?
— Няма нищо смешно — отвръща Герда. — Какво да кажа аз, като провирам глава изотзад между краката, си в „Червената мелница“? Вярваш ли, че бог е искал това, когато ме е създал? И така, до шест.
Старата госпожа Крол идва с една лейка от градината.
— Това е порядъчно момиче — казва тя и поглежда след Герда. — Каква е?
— Акробатка.
— Гледай ти, акробатка! — отвръща изненадана тя. — Акробатките обикновено са порядъчни хора. Не е певица, нали?
— Не. Истинска акробатка. Прави салта, изправя се на ръце и се огъва като змия.
— Вие я познавате доста добре. Искаше ли да купи нещо?
— Още не.
Госпожа Крол се смее. Очилата й блещукат.
— Драги ми Лудвиг — казва тя, — нямате си представа колко глупав ще ви се струва вашият сегашен живот някога, когато станете на седемдесет години.
— Още не съм съвсем сигурен в това — пояснявам аз. — Той и сега ми се струва доста глупав. Какво мислите впрочем за любовта?
— За кое?
— За любовта. За небесната и земната любов. Госпожа Крол се смее от сърце.
— Отдавна съм забравила какво беше това. Слава богу!
Аз съм в книжарницата на Артур Бауер. Днес е денят за плащане на частните уроци, които преподавам на сина му. Артур-младши използува случая да ми сложи за поздрав няколко габърчета на стола. С удоволствие бих потопил заради това овчата му физиономия в аквариума със златни рибки, който украсява плюшения салон, но трябва да се владея — иначе Артур-старши няма да ми плати, а Артур-младши знае това.
— Значи, за йогите — казва Артур-старши весело и бута към мене цял пакет книги. — Извадих ви тук каквото имаме. Йога, будизъм, аскетизъм, съзерцание на пъпа. Факир ли искате да станете?
Измервам го неодобрително с поглед. Той е дребен човек, с остра брада и живи очи. „Още един стрелец — мисля си, — който се прицелва днес в моето наранено сърце! Но аз ще те пипна, евтин присмехулнико; ти не си Георг!“
— Какъв е смисълът на живота, господин Бауер? — казвам остро.
Артур ме поглежда цял в очакване като някой пудел.
— Е, и…?
— Какво, и?
— Какво искате да кажете? Нали разправяте виц — или не?
— Не — отвръщам хладно. — Това е допитване за спасението на моята млада душа. Поставям този въпрос на много хора, особено на такива, които би трябвало да знаят това.
Артур хваща брадата си като арфа.
— Да не би сега, в понеделник следобед, тъкмо през време на най-напрегнатата работа, сериозно да ме питате такова тъпоумно нещо и на това отгоре да искате да получите и отговор?
— Да — казвам аз. — Обаче признайте веднага! И вие не знаете! И вие, въпреки всичките си книги!
Артур пуска брадата си, за да зарови ръка в къдравата си коса.
— Боже мой, какви грижи си имат някои хора! Защо не разгледате този въпрос във вашия клуб на поетите?
— В клуба на поетите само разкрасяват поетично този въпрос. Аз обаче искам да зная истината. Иначе защо да живея — не съм червей?
— Наистина! — Артур се смее глупаво. — Това е въпрос за Пилат! Мене не ме засяга. Аз съм книжар, съпруг и баща; това ми стига.
Гледам книжаря, съпруга и бащата. Вдясно от носа си той има една пъпка.
— Значи това ви стига — казвам рязко.
— Стига ми — отвръща твърдо Артур. — Понякога то може да се окаже дори твърде много.
— А беше ли ви достатъчно, когато бяхте на двадесет и пет години?
— Артур опулва до крайност сините си очи.
— На двадесет и пет? Не. Тогава все още исках да стана нещо.
— Какво? — питам, изпълнен с надежда. — Човек ли?
— Собственик на тази книжарница, съпруг и баща. Човек съм и без това. А факир още не съм.
След този безобиден втори изстрел той тутакси се измъква и се отправя към една дама с пищни увиснали гърди, която иска някакъв роман от Рудолф Херцог. Аз бегло прелиствам книгите за щастието от аскетизма и бързо ги слагам настрана. През деня човек отдава по-малко значение на тези неща отколкото през нощта, когато е сам и не му остава нищо друго.