Конниците на Апокалипсиса
- Автор: Кейс Джон
- Год: 2001
- Язык: болгарский
- Переводчик: Радослав Цанчев
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Конниците на Апокалипсиса». Краткое содержание книги:
Репортерът от „Вашингтон Поуст“ Франк Дейли попада на гореща тема. Но планът му да се присъедини към групата учени в историческата им мисия е осуетен от ужасна буря, която го забавя. Като посреща кораба при връщането му в норвежкото пристанище, той разбира, че нещо не е наред… По лицата на екипажа личи, че са обхванати от страх. Всички мълчат. Някой се старае да накара Дейли да престане да разпитва какво се е случило… Но ако около фактите е издигната стена, Дейли ще я събори. Упорит и съобразителен, той знае как да получи отговорите, които никой не иска да му даде. Колкото повече неща открива, толкова по-опасен става залогът…
Гнусни. Това бе единствената дума за тях. Гнусни. Всъщност, ако я питаш, целият пейзаж беше скапан. Дори тук, на малко разстояние от Бевърли Хилс, където се предполагаше, че всичко е перфектно — то беше скапано. Дори и автобусът да не минаваше по най-красивите улици…
От известно време тя пътуваше с автобуси. Този беше четвъртият.
Лицето на бебето се сбръчка и то започна да проплаква, от което тя разбра, че е време да го накърми, още повече че гърдите й бяха натежали. По-добре да го нахранеше сега, защото млякото й можеше да прокапе и това вече наистина би било лошо. Защото дрехите, които носеше, бяха само за днешния ден (етикетите бяха обърнати така, че да не се виждат).
Аделин ги бе взела, докато пазаруваше в Пентагон Сити Мол, недалеч от квартирата, която използваха като скривалище в Потомак Тауърс. Аделин я наричаше „нашето скривалище“, въпреки че всъщност беше просто двустаен апартамент. Както й да го наречеш, апартаментът беше добър. Той дойде заедно с нова кола, банкова сметка и — което беше най-добро — с нова самоличност. Докато Сузана живееше там (а след Райнбек тя прекарваше доста време там), тя беше госпожа Елиът Амброуз. Това й харесваше, защото звучеше изискано. Във всеки случай по-изискано от Сузана Демянюк.
При всички положения апартаментът бе удобен — близо до търговската улица и до летището. Можеха да вземат дрехи и след ден-два да ги върнат в магазина под претекст, че не са подходящия размер. Това се повтаряше отново и отново.
Дрехите бяха важни, защото ти си това, което носиш. Така казваше Соланж. Казваше, че ако си достатъчно добре облечен, все едно ставаш невидим — поне що се отнася до полицаите, охранителите и други подобни хора. Ако си добре облечен, никой не те притеснява. Това практически е правило.
Все пак дрехите бяха доста скъпи — само костюмът й струваше повече от самолетния й билет — и нямаше никакъв смисъл да ги купува. Още повече, ако можеш да ги вземеш за кратко време.
Обикновено тя си вземаше дрехи от магазини за втора употреба. Всички го правеха. По този начин не си харчеха парите, които биха могли да употребят за по-важни неща (като за добра пералня). Дори памукът, който би трябвало да е толкова естествено нещо — да се прави памучен плат беше все едно… да се дълбае за нефт или нещо такова. Това означаваше замърсяване! А по този начин… Белинда или някое от момчетата от отдела за специални задачи можеха да приберат всичко, след като тя и Томи се върнат от крайбрежието.
Сузана огледа автобуса. Ако се замислиш, автобусът не е чак толкова лошо място да накърмиш едно бебе. Облегалките на седалките са достатъчно високи, за да те прикрият — а и този беше много препълнен.
Стивън почна да суче. След няколко минути тя го премести на другата си гърда. Лос Анджелис се точеше покрай прозореца. Пътуваха бавно. Движението беше натоварено и понякога просто стояха на едно място и чакаха някой пред тях да помръдне — червено, зелено, жълто, червено, ало? Никой обаче не натискаше клаксона. Вероятно бяха свикнали. Нищо чудно, че небето имаше такъв мръсносив цвят.
Когато шофьорът каза: „Наближаваме булевард «Уилшир»“, блузата й бе закопчана и Стивън се беше оригнал. Тя сгъна лигавника и го прибра в торбата. След това от едно затворено с цип отделение, което по принцип бе предназначено да се държат бутилките с мляко, извади електрическа крушка и я сложи до тока на обувката си.
В момента, в който се изправи, шофьорът малко увеличи скоростта, а след това рязко спря на автобусната спирка. Тя чу как крушката се търкаля по пода.
Разбира се, нямаше начин да се каже кога или къде ще се счупи. Можеше да се търкаля цял ден, а можеше да се счупи преди тя да слезе от автобуса. Не можеш да го предвидиш. Изобщо не можеш.
Затова Соланж обичаше метода на електрическата крушка. Въпрос на случайност, казваше, като Природата.
Слезе от автобуса и се огледа. Север — юг, изток — запад. Не знаеше къде се намира. Приближи се до една червенокоса жена, която седеше на масичка в кафене на няколко крачки от автобусната спирка.
— Извинете?
Жената вдигна поглед от малкия бележник, в който пишеше нещо.
— Знаете ли къде е Родео Драйв? — Сузана премести Стивън от единия хълбок на другия.
Жената я огледа — сякаш преценяваше колко е похарчила за облеклото си или още по-лошо — дали дрехите са нейни. След това въздъхна и изви очи към ъгъла.
— Точно отдясно е.
Сузана се усмихна благодарно.
— Между другото — добави жената с отровна усмивка, която почти накара Сузана да извади електрическата крушка и да я хвърли срещу тази кучка. — Казва се Ро-дей-о Драйв, а не Родео.