Мистични медитации (Учението на суфите)
- Автор: Хан Хазрат Инайят
- Язык: болгарский
- Переводчик: Цветана Стоянова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Мистични медитации (Учението на суфите)». Краткое содержание книги:
Нашата божествена и нашата човешка природа
Не само в наши дни, но и в минали епохи човек е възприемал само своето ограничено материално съществувание, което нарича собствен „аз“. Това не е негова грешка. Просто всички религии са се развивали с желанието да доминират над хората, държейки в подчинение онези, които са разбирали истинската роля на религията. Свещениците позволявали на хората да се докоснат до част от истината, всичко останало оставяли за себе си. Те учели: „Вие сте посредствени същества, а Бог е твърде велик, за да го разберете. Само ние можем да общуваме с Него и да Го разберем, вие трябва да си знаете мястото“.
През целия си живот Буда се е борил против това положение на нещата. Когато някой говорел с него за духа, за Бога или демонстрирал святост и духовен живот, той казвал: „Аз не вярвам в това“. Но това също е крайност, защото тя води хората до друга грешка и те започват да мислят, че няма нито Бог, нито дух. Още една причина за разделение бил изконният стремеж на хората, които имат сходен начин на мислене, вяра или възгледи да се обединяват в група или общества, за да поддържат убежденията си. По такъв начин те се обособявали от останалите хора. Мистикът никога не вярва сляпо. В действителност той изобщо не вярва — той проверява. Знае, че самият той е цялото Мироздание. В стихотворението на един индийски поет се казва:
Това е прекрасна строфа с дълбок смисъл.
Във всеки от нас има божествена и човешка част. Човек се състои от две начала — дух и плът. Духът е най-фината част, а плътта е по-плътната; по-фината част, духът, се е превърнала в по-плътна. Една част, както видяхме, е външния, ограничен „аз“, а другата — неограничената същност.
Външната обвивка на човека се състои от пет елемента, но в действителност той е много повече и се простира много по-надалеч, отколкото е прието да се вярва. Например, когато някой стои пред слушатели, той изглежда по един начин, но когато говори, става огромен като пространство, в което се чува гласът му. Приятелят или любимата могат да бъдат на хиляди мили и все пак да усещат нашата привързаност и преданост. Чувството се ражда тук, но се проявява някъде далеч. Чрез нашите чувства ние ставаме още по-обемни. Диханието се простира още по-далеч. С помощта на диханието ние можем да изпратим нашите мисли където поискаме, а също така сме способни да разгадаем мислите и състоянието на друг човек. Мисълта на този, който мечтае да достигне до нещо, лети напред, за да подготви всичко. Човек може да бъде сравнен с телескоп; от единия край е човешката част, неговото ограничено съществуване; от другия — божествената част, безграничното Битуване. От една страна човекът е много малък, а от друга става толкова безкраен, колкото самото Съществуване.
Ако всеки от нас е толкова голям, колкото величествено е цялото Мироздание, логично е да се попитаме ще има ли място за всички или има няколко Вездесъщи? Не. От нивото на нашето невежество ние виждаме отделни неща и формулираме различия, казвайки: „Това съм аз, това си ти, това е приятел, а това — враг, това ми харесва, а това — не“. Но в отвъдния свят всичко е свързано. Там всички ставаме едно.
В човека живеят две същества: фариштаги или ангелско и хайванат — животинско. Хайванат включва в себе си човешкото тяло и онази част от неговата природа, която изисква храна и вода, сън и утоляване на всички страсти. Злобата и ревността на човека имат животински произход, както и страхът пред онези, които са по-силни от него и завистта към онези, които са по-добре от него. Във всички тези прояви човек е подобен на животно. Фариштаги е онази част от човешката природа, която се връща към своя извор. Тя не съвпада с човешкия разум. У животните също има разум, но животните не могат да попитат: „Откъде съм дошъл? С каква цел съм тук?“ Когато човек научи тези отговори, когато познае своя източник, той се превръща в божествено същество. На своята ангелска природа той дължи добрината, любовта, симпатията и желанието за познание. В стиховете на един велик индийски поет се казва: „Ние сътворихме човека, заради чувството; ако не е така, то в небесата има достатъчно ангели, за да пеят възхвала за нас“.
В своето поклонение човек, мислейки, че слави Бога, в действителност го принизява. Вземаме част и я наричаме „аз“. Присвояваме за себе си тази част и я отнемаме от Бога. Помня как моят муршид с дълбока въздишка разказваше за сблъскването си с някаква трудност: „Бандаги бешереги“, което означава: „Идвайки тук, Той стана безпомощен“.