Пръстенът на Медичите
- Автор: Джон Никол Сейнт
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Пръстенът на Медичите». Краткое содержание книги:
Тя бе права. В този миг всичко в главата ми се проясни. Сега вече ние бяхме приятелки, които не дължаха нищо една на друга и по тази причина можеха без задръжки да вървят заедно по пътя.
— Сигурна съм, че ще откриеш някакви сведения за баща си. Това е най-романтичната история, която съм чувала някога. Искам да ти помогна. Може би Уорън или баща ми ще може да…
— Няма да им казваш нищо, разбираш ли? Знам много добре какви изводи ще си направят повечето хора, когато научат историята ми.
— Убедена съм, че баща ти е бил порядъчен човек — каза Дамарис твърдо. — Знам също, че си истинска дама, човек с широка душа. Ти ме дари със самоувереност, позволи ми и на мен да ти се отблагодаря със същото.
Накрая естествено се хвърлихме разплакани в прегръдките си, нещо, което може и да е израз на слабост, но действа безкрайно утешително.
Големият ден на Дамарис, денят на нейния дебют, започна с пълна бъркотия. Навън валеше сняг на парцали, вътре в къщата гъмжеше от доставчици и хора от персонала. Дамарис и Марина получиха купища цветя, просторната бална зала срещу трапезарията бе отключена и под ръководството на Хопкинс във всички посоки се застрелкаха слуги с намусени лица. Нямах възможност да работя по колекцията, тъй като бе махната от зимната градина. В замяна на това обаче бях до Дамарис, която буквално се тресеше от обзелата я нервна възбуда.
Уорън също бе някъде из къщата, но така и не го видях. Рос Калхън му бе възложил да подреди някои подбрани експонати от колекцията на една голяма маса в зимата градина. Двете с Дамарис обядвахме в стаята й от един и същ поднос, после ни сервираха чая, а накрая успях да я предумам да си почине в стаята. Аз също си легнах, но не можах да заспя. Старата Меги се появи по-рано от очакваното и ми помогна да се облека. Присъствието й ми бе наистина приятно.
— Меги хареса променената ми рокля и докато ми притягаше корсажа, ме обсипа с порой от семейни истории. Вълнуваше се искрено от дебюта на Дамарис и цялото й същество бе изпълнено с гордост.
— Боже мили, сякаш беше вчера, когато я кръщавахме, в ръцете на майка си приличаше на малка принцеса в дантелената рокля.
— Колко жалко, че майка й днес не може да я види.
— Е, да — отвърна тя някак уклончиво, — когато свършите, ще идем при мис Дамарис. Вече се е облякла. И за секунда не можа да застане мирно, истинско мъчение, ви казвам.
Дамарис седеше чинно в стаята, но при появата ни скочи на крака.
— Вини, изглеждаш прекрасно. Ще ми направиш ли фризура като на портрета? Толкова си сръчна, а Меги няма да се справи.
И така, сплетох косата на Дамарис и я подредих подобно на малкия портрет. По изричното нареждане на Рос Калхън той висеше вече на стената, пред която Марина и Дамарис щяха да поздравят гостите. Най-накрая извадих иззад гърба си нещо специално за случая. Беше венец от бели лилии, който изработих от перли и тел по подобие на гирляндата, изобразена на картината. Дамарис бе възхитена. Забодох го в косите й.
— А сега трябва да слезем долу и да се покажем на татко. — Тя пое в ръце ветрилото с тънки ребра от слонова кост. — Ти взе ли своето, Вини? Господата си записват имената върху ветрилото — за да си запазят съответния танц. Когато няма програми, тези неща се правели така, казва леля Марина. — Дамарис уви копринената лента около китката си. — Остани при мен, Вини, вие ми се свят.
Двете се спуснахме бързо към балната зала. До слуха ни достигна звукът от настройване на цигулки. Свещи горяха във всички кристални светилници по стените, заля ме ухание на туберози. Уорън Слоун все пак бе променил нещо в декорацията. Дамарис смръщи объркана чело и се хвана за главата.
— На теб наистина ти се вие свят.
— Ще се овладея и ще изкарам вечерта докрай, каквото и да ми донесе тя. — Думите на Дамарис прозвучаха твърде церемониално, почти като обет на послушница. Гръдта й се надигаше и спускаше в дълбокото деколте. — Остани при мен. — С едната си ръка се хвана за парапета, а с другата за моята ръка и така напусна сянката, за да се плъзне направо насред ослепителната светлина.
Рос и Марина вече бяха в залата. Той изглеждаше като княз на мрака с гарвановочерния си фрак, безупречните бели рюшове на ризата и хладното искрене на диамантените маншети. Единственото цветно петно бяха тициановочервените отблясъци в косата на Марина, тъй като и тя колко рафинирано от нейна страна — бе избрала черния цвят — преднамерен контраст на девичата белота на Дамарис. Роклята на Марина бе от кадифе, със съвсем семпла кройка и тесни презрамки. Носеше едно — единствено украшение — жълтия диамант на пръста си. В този момент обаче тя наведе глава напред и Рос сложи на врата й диамантена огърлица. Той приглади с ръка някакъв немирен кичур от златистата й коса и небрежно, почти механично докосна с устни тила й. При този интимен жест ме обля гореща вълна и внезапно осъзнах ясно сложните и преплетени взаимоотношения в семейството, които до този миг долавях съвсем смътно. Зад гърба ми Дамарис издаде презрително възклицание.