Непознат в огледалото
- Автор: Шелдон Сидни
- Язык: болгарский
- Переводчик: Александър Ванчев
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Непознат в огледалото». Краткое содержание книги:
Учтиви ръкопляскания придружиха излизането на Тоби пред микрофона. Той погледна публиката и се обърна към Президента на Съединените щати.
Президентът беше обикновен, домашно тъкан човек. Не вярваше в това, което наричаше „дипломация на цилиндрите“. „Като хора с хора — бе казал в реч пред нацията — ето това ни трябва. Стига сме зависили от компютрите, време е да се осланяме отново на собствените си инстинкти. Когато седна да преговарям с главите на другите световни сили, аз искам да усещам дъното на панталона си.“ Това бе станало популярна фраза.
Сега Тоби гледаше Президента и говореше с тръпнещ от гордост глас:
— Господин Президент, не мога да ви кажа колко се вълнувам да стоя тук, на същия подиум с човека, успял да свърже целия свят със задника си.
За миг се спусна гробна тишина, предизвикана от шока. След това Президентът се захили, изхъмка и публиката изведнъж изригна в смях и ръкопляскания. Оттук нататък Тоби не можеше да обърка нищо. Нападаше сенаторите в залата, Върховния съд, пресата. Те оставаха възхитени. Викаха и виеха, защото знаеха, че Тоби не мисли сериозно нищо от това, което казва. Беше покъртително смешно да слушат подобни нападки от това детинско, невинно лице. Присъстваха и чужди министри. Тоби се обръщаше към тях на двуезична смесица от собствената им реч, която звучеше толкова правдоподобно, че те кимаха одобрително. Той бе учен идиот, който бръщолевеше с еднаква сила похвали и обиди, а смисълът на безумните му дрънканици бе толкова прозрачен, че всеки в залата разбираше за какво става въпрос.
Накрая станаха на крака да го аплодират. Президентът, отиде до него и каза:
— Това беше брилянтно. Абсолютно брилянтно. Даваме малка вечеря в Белия дом в понеделник, Тоби и аз ще бъда доволен, ако…
На следващия ден всички вестници писаха за триумфа на Тоби Темпъл. Забележките му бяха цитирани навсякъде. Беше канен да играе в Белия дом. Там направи още по-голяма сензация. Важни предложения заваляха от целия свят. Тоби игра в „Палейдиъм“, Лондон, изнесе представление пред Кралицата, канеха го да дирижира симфонични оркестри на благотворителни концерти, да влезе в Националната комисия по изкуствата. Често играеше голф с Президента, беше отново и отново канен на вечери в Белия дом. Срещаше се със сенатори, губернатори и шефове на най-големите американски компании. Бъзикаше се със всички и колкото повече ги нападаше, толкова повече бяха очаровани от него. Обожаваха Тоби, когато бе с тях, когато обръщаше остроумието си срещу гостите им. Дружбата с Тоби се превърна в символ на престиж сред кастата на Брамините.
Предложенията, които постъпваха, бяха феноменални. Клифтън Лоурънс бе също толкова развълнуван от тях, колкото и Тоби. Вълнението на Клифтън нямаше нищо общо с бизнеса или парите. Тоби Темпъл беше най-хубавото нещо, случвало му се от години, защото го чувстваше като син. Бе отделил много повече време за кариерата на Тоби, отколкото за който и да е от другите си клиенти, но си струваше. Тоби работи здраво, шлифова таланта си до брилянтен блясък. Беше благодарен и щедър, нещо рядко срещано в тоя бизнес.
— Всички големи хотели в Лас Вегас те преследват — каза Клифтън на Тоби. — Парите не играят. Искат теб, точка. На бюрото ми чакат сценарии от „Фокс“, „Юнивърсъл“, „Пан Пасифик“ — само главни роли. Можеш да направиш Европейско турне — всички градове са отворени. Можеш да поемеш собствено телевизионно шоу в която искаш телевизия. И пак ще ти остане време за Вегас и по един филм годишно.
— Колко мога да изкарам от мое телевизионно предаване, Клиф?
— Мисля, че няма проблем да ги изцицам за десет хиляди седмично при едночасово вариететно шоу. Ще трябва да ни подпишат твърдо за две, даже и три години. Ако наистина така примират за теб, ще се навият.
Тоби се отпусна на креслото, възбуден. Десет хиляди на предаване, кажи го четиридесет предавания годишно. За три години се събират един милион долара, за да казва на света какво мисли за него! Погледна към Клифтън. Дребничкият агент се мъчеше да говори спокойно, но Тоби виждаше възбудата му. Искаше да сключи договора с телевизията. И защо пък не? Щеше да отнесе сто и двайсет хиляди комисионна за таланта и потта на Тоби. Дали заслужаваше наистина тези пари? Той никога не си бе късал задника из мръсните малки клубчета, не бе играл пред пияниците, които те замерят е бирени бутилки, не бе ходил при разни шарлатани в малки безименни села да се лекува от трипер, защото единствените достъпни мадами бяха курвите от „Тоалетната писта“. Какво знаеше Клифтън Лоурънс за бъкащите от хлебарки стаички, за мазната храна, за безкрайните нощни пътувания с автобуса от една адска дупка до друга? Никога не би го разбрал. Един критик бе нарекъл Тоби „успех от ден до пладне“, на което Тоби се бе изсмял гръмогласно. Сега, седнал в кабинета на Клифтън Лоурънс той каза: