Пустош
- Автор: Кинг Стивен Эдвин
- Серия: Тъмната кула #3
- Год: 2004
- Язык: болгарский
- Переводчик: Юлия Чернева
- Жанр: Ужасы
Электронная книга - «Пустош». Краткое содержание книги:
— Но къде отивам? — пошепна Джейк. Стоеше на тротоара на Петдесет и шеста улица, между парка и Медисън Авеню, и следеше с поглед стрелкащите се по платното коли. Някакъв автобус от градския транспорт изрева край него и остави след себе си тънка струйка остър синкав пушек от дизелово гориво.
— Къде отивам? Къде е скапаната врата?
Но гласът на Стрелеца бе замлъкнал.
Джейк сви наляво, по посока на Ейст Ривър, и наслуки тръгна право напред. Не знаеше къде отива — нямаше абсолютно никаква идея. Надяваше се краката му да го отведат където трябва, както преди известно време го бяха отвели където не трябва.
5
Това се бе случило преди три седмици.
Не би могло обаче да се каже: „Всичко започна преди три седмици“, защото така се създава впечатлението, че е протекло някакво последователно развитие, а това не беше вярно. Имаше развитие по отношение на гласовете и по отношение на настоятелността, с която всеки един от тях защитаваше своята версия на действителността, но всичко останало се случи отведнъж.
Излезе от къщи към осем часа с намерението да иде пеш на училище — винаги вървеше пеш, когато времето бе хубаво, а през месец май времето бе направо фантастично. Баща му бе излязъл за работа, майка му още не бе станала, а госпожа Грета Шоу седеше в кухнята, пиеше кафе и четеше вестник „Ню Йорк Поуст“.
— Довиждане, Грета — каза момчето. — Тръгвам за училище. Тя му махна, без да вдига поглед от вестника, и каза:
— Приятен ден, Джони. Започваше един най-обикновен ден.
И продължи да бъде такъв през следващите хиляда и петстотин секунди. После всичко безвъзвратно се промени.
Джейк не бързаше, размахваше ученическата си раница в едната ръка, а в другата — пакета с обеда си, и се заглеждаше по витрините. Седемстотин и двайсет секунди преди края на живота си такъв, какъвто винаги е бил, спря да разгледа витрината на „Брендио“, където няколко манекена, облечени в палта по модата от началото на века, бяха замръзнали сякаш насред разговор. Джейк си мислеше единствено как днес следобед след училище ще отиде на боулинг. Средното му постижение бе 158, което бе направо страхотно за единадесетгодишен хлапак. Мечтаеше някой ден да участва в професионален турнир (а ако бе известен на баща му, този фактоид също щеше да предизвика бурния му гняв).
Моментът вече наближаваше — моментът, когато разсъдъкът му изведнъж щеше да бъде затъмнен.
Пресече Тридесет и девета улица — оставаха му четиристотин секунди. Когато спря на Четиридесет и първа да изчака зеления сигнал на пешеходния светофар, му оставаха двеста и седемдесет секунди. Спря да погледне витрината на магазинчето за подаръци на ъгъла на Петдесета и Четиридесет и втора, и вече му оставаха сто и деветдесет. И в мига, когато от обикновения му живот оставаха само три минути, Джейк премина под невидимия чадър на онази сила, която Роланд наричаше ка-тет.
Постепенно го обземаше странно чувство на безпокойство. Отначало му се струваше, че някой го наблюдава, но после усети, че не е така… или поне не е точно така. Струваше му се, че вече е бил тук, че отново сънува почти забравен сън. Изчака усещането да отмине, но то упорстваше. Ставаше все по-осезаемо и започна да се примесва с някакво друго чувство — Джейк с неохота си даде сметка, че го обзема истински ужас.
Малко по-надолу, на ъгъла на Пето авеню и Четиридесет и трета улица, някакъв негър тъкмо се настаняваше на тротоара с количка със солени гевреци и безалкохолни напитки.
„Този ще вика: «Боже Господи, убиха го!»“ — рече си Джейк.
От отсрещния ъгъл се задаваше пълна дама с торбичка от „Блумингдейлс“.
„Тя ще изпусне торбичката. Ще я изпусне, ще притисне ръце към устата си и ще се разпищи. Торбичката ще се разкъса. Вътре има кукла. Увита е в червена хартия. Ще видя всичко това от улицата. От мястото, където ще лежа на платното с панталони, потънали в кръв, която потича по асфалта и образува локва.“
Зад дебеланата се виждаше висок мъж с металносив камгарен костюм. Носеше куфарче.
„Той повръща върху обувките си. Изпуска куфарчето си и се изпуска върху обувките си. Какво ми става?“
Но при все това краката му сковано го носеха към кръстовището, където равномерен поток пешеходци пресичаше улицата с отривиста крачка. Някъде отзад се доближава убиецът. Той знаеше това също тъй добре, както знаеше, че след миг екзекуторът ще протегне ръце да го блъсне… но не можеше да се огледа. Сякаш бе заключен в кошмар, където човек няма власт над събитията.
Остават петдесет и три секунди. Продавачът на солени гевреци тъкмо отваряше някакъв капак отстрани на количката.