Пустош

— Вероятно вкъщи държите влияещи на настроението лекарства, до които Джон е имал достъп.

Не му бе известно дали вкъщи имат влияещи на настроението лекарства, но със сигурност знаеше, че в най-долното чекмедже в писалището си баща му държи няколко грама кокаин. И тогава той несъмнено ще заключи, че синът му е взимал наркотик.

— А сега бих искала да кажа няколко думи за „Параграф 22“ — долетя гласът на госпожа Ейвъри от предния край на класната стая. — Тази книга е истинско предизвикателство за ученици в шести и седми клас, но несъмнено и на вас ще се стори невероятно очарователна, ако отворите съзнанието си за нейното изключително обаяние. Този роман може да се приеме и като сюрреалистична комедия.

„Не ми е нужно да чета подобно нещо — рече си Джейк. — Аз живея в такъв свят, и той не е никак комичен.“

Отвори съчинението на последната страница. На нея не бе написано нищо. На белия лист бе залепена картинка. Представляваше снимка на наклонената кула в Пиза. Беше я почернил с пастел. Тъмните очертания описваха налудничави спирали и примки.

Изобщо не помнеше да е правил подобно нещо.

Нищо подобно.

Представи си как баща му казва на господин Бисет, че Джон е fou5 Да, той определено е fou. Хлапе, което проваля шансовете си да учи в „Пайпър“ със сигурност е fou, не мислите ли? „Ъ-ъ… аз ще се справя с този проблем. Такава ми е работата — да се справям с проблеми. Отговорът е «Сънивейл». Трябва да прекара известно време в «Сънивейл», да поиграе баскетбол и да си събере акъла. Не се тревожете за малкия, господа, може и да избяга… но няма къде да се скрие.“ Дали наистина ще го пратят в лудница, ако проличи, че асансьорът му не стига до най-горния етаж? Джейк смяташе, че отговорът е. „и още как“. Баща му в никой случай не би допуснал да се държи побъркан у дома. Името на институцията, в която ще го настанят, може да не е точно „Сънивейл“, но на прозорците със сигурност ще има решетки, а из коридорите крадешком ще се промъкват мъже в бели престилки с гумени подметки на обувките. Ще бъдат мускулести, със зорко бдящи очи и във всеки миг ще могат да извадят отнякъде пластмасови спринцовки, за да го приспят.

„Ще кажат на всички, че съм заминал — предположи Джейк. Вечно спорещите гласове в съзнанието му бяха стихнали пред задаващия се прилив на паника. — Ще обясняват, че съм в Модесто при леля си и чичо си… или че съм заминал да уча в Швеция на разменни начала… или че ремонтирам сателитите в космоса. На майка ми това никак няма да й хареса… и тя ще плаче… но ще й мине. Има си приятели, а освен това винаги й минава, стига да реши. Тя… те… аз…“

Почувства как в гърлото му се надига крясък и плътно стисна устни, за да го заглуши. Отново погледна черните драсканици върху снимката с кулата в Пиза и си рече: „Трябва да махна оттук. Трябва да се махна на секундата.“ Вдигна ръка.

— Да, Джон, какво има? — Госпожа Ейвъри го погледна с онова едва доловимо раздразнение, което не пропускаше да демонстрира, когато учениците я прекъсваха насред часа.