Пустош
- Автор: Кинг Стивен Эдвин
- Серия: Тъмната кула #3
- Год: 2004
- Язык: болгарский
- Переводчик: Юлия Чернева
- Жанр: Ужасы
Электронная книга - «Пустош». Краткое содержание книги:
— Бих искал да изляза за малко, ако е възможно — каза Джейк.
Друг пример от възприетия в училище „Пайпър“ начин на говорене. Учениците в „Пайпър“ никога не „отиваха до тоалетната“, никога не „пускаха една вода“, и не дай си Боже, никога не „отиваха да пикаят“. Негласното предположение гласеше, че учениците в това училище са прекалено съвършени, за да отделят каквито и да било странични продукти. Много рядко някой искаше разрешение „да излезе за малко“ и това бе всичко.
Госпожа Ейвъри въздъхна.
— Наистина ли се налага, Джон?
— Да, госпожо.
— Добре. Но гледай да се върнеш колкото се може по-скоро.
— Да, госпожо Ейвъри.
Ставайки затвори папката, взе я, после неохотно я остави обратно на чина. Нямаше смисъл. Госпожа Ейвъри щеше да се запита защо ли взима съчинението в тоалетната. Трябваше да махне проклетите страници и да ги натъпче в джоба си още преди да поиска разрешение да излезе. Вече бе прекалено късно.
Запъти се към вратата; остави папката на чина, а ученическата чанта — отдолу.
— Надявам се, че всичко ще мине успешно, Чеймбърс — шепнешком подметна Дейвид Съри и зацвили в шепа.
— Дейвид, време е да си почине неуморната ти уста — вече видимо раздразнена заяви госпожа Ейвъри и целият клас избухна в смях.
Джейк достигна вратата и когато стисна дръжката, отново бе обзет от същото онова чувство на надежда и сигурност. „Това е — вече наистина. Ще отворя вратата и пред мен ще блесне слънцето на пустинята. Сухият вятър ще духне в лицето ми. Ще мина през прага и никога повече няма да видя тази класна стая.“
Отвори вратата и се озова в празния коридор, но в едно бе прав — никога повече не видя класната стая и госпожа Ейвъри.
4
Бавно се отдалечи по сумрачния коридор; започваше леко да се поти. Отмина няколко врати, които биха го подмамили, ако не бяха кристално прозрачните им стъкла. Надникна в две стаи, където учениците бяха навели глави над отворените сини изпитни тетрадки. Погледна в трета и видя Стан Дорфман — един от онези познати, които не можеха да се нарекат точно приятели — да се подготвя за изпитната си реч. Стан изглеждаше уплашен до смърт, но Джейк би могъл да му обясни, че той няма и понятие какво означава страх — истински страх.
Умрях.
Не. Не съм.
Умрях, умрях.
Не съм.
Умрях.
Не съм.
Застана пред врата с надпис „МОМИЧЕТА“. Бутна я, очаквайки да се изправи пред яркото пустинно небе и омарната синева на планините на хоризонта. Вместо това видя Белинда Стивънс, която бе застанала до една мивка, взираше се в огледалото над кранчетата и си изстискваше пъпка на челото.
— Боже Господи, какво търсиш тук? — попита момичето.
— Извинявай. Сгреших вратата. Помислих, че тази води към пустинята.
— Какво?
Но той вече бе пуснал вратата и тя се за тръшна, задвижена от автомата. Подмина чешмичката и отвори вратата с надпис „МОМЧЕТА“. Тази е истинската врата, знаеше го, сигурен бе, тази врата ще го отведе назад в…
Под флуоресцентните лампи искряха три съвършено чисти писоара. Кранчето капеше. И това бе всичко.
Джейк остави вратата да се затвори. После се отдалечи по коридора, тихо потропвайки с токове по плочките. Като минаваше покрай канцеларията, надникна вътре, но не видя никого, освен госпожа Франкс. Тя говореше по телефона, поклащаше се на въртящия си стол и навиваше кичур коса на пръста си. Посребреният звънец бе поставен на бюрото до нея. Джейк я изчака да се обърне с гръб към вратата и бързо притича. Тридесет секунди по-късно се намери под ярката слънчева светлина на майската утрин.
„Избягах от час — рече си той. Колкото и да бе умопомрачен, това неочаквано развитие на събитията искрено го изуми. — Като не се върна до пет минути, госпожа Ейвъри ще изпрати някой да ме търси… и всички ще разберат. Ще разберат, че съм напуснал сградата и съм избягал от час.“
Сети се за папката на чина.
„Ще прочетат съчинението и ще помислят, че съм се побъркал. Fou. Разбира се, че ще го помислят. Естествено. И това е самата истина.“
После заговори друг глас. Беше гласът на човека със зоркия поглед на стрелец, който носеше на кръста си два огромни кобура с револвери Гласът бе студен… но и вдъхваше известно успокоение.
„Не, Джейк — каза Роланд. — Не си се побъркал. Изгубил си се и се чувстваш уплашен, но не си луд и не бива да се страхуваш нито от сянката си, която те следва в слънчевото утро, нито от сянката си, която те посреща вечер. Трябва да намериш пътя за вкъщи, това е всичко.“