Пустош
- Автор: Кинг Стивен Эдвин
- Серия: Тъмната кула #3
- Год: 2004
- Язык: болгарский
- Переводчик: Юлия Чернева
- Жанр: Ужасы
Электронная книга - «Пустош». Краткое содержание книги:
В този миг, разбира се, дойде другият. Мъжът, когото Джейк вече почти бе обикнал.
Но той ме остави да падна. Той ме уби.
Изби го ледена пот.
„Боже, каква скапана песен“ — помисли си Джейк и изведнъж му хрумна, че баща му страшно би я харесал.
2
Първият час беше по писмени упражнения — единственият предмет, по който нямаше да държат годишен изпит. Трябваше да напишат домашно съчинение, съдържащо между хиляда и петстотин и четири хиляди думи. Госпожа Ейвъри им беше задала следната тема: „Моето разбиране за истината“. Оценката на съчинението представляваше една четвърт от общия бал за годината.
Джейк влезе в класната стая и седна на третия ред. Групата по този предмет се състоеше само от единайсет ученици. Той помнеше как през септември миналата година, в „деня за запознанство“, господин Харли им обясни, че в „Пайпър“ съотношението между преподаватели и ученици е най-високо от всички частни средни училища на високо равнище по Източното крайбрежие. За да подчертае важността на думите си, той удряше с юмрук по катедрата. Джейк не се впечатли кой знае колко, но предаде информацията на баща си. Предполагаше, че той ще се впечатли и се оказа прав.
Отвори ученическата чанта и внимателно измъкна синята папка, в която беше годишното съчинение. Остави я на чина с намерението да хвърли последен поглед на „творбата“ си, но в същия миг вниманието му бе привлечено от вратата в дъното на стаята. Тя водеше, както добре му бе известно, към гардеробното помещение, което днес бе затворено, защото температурата в Ню Йорк бе двадесет градуса и никой не носеше палто. В помещението нямаше нищо освен множество пиринчени куки на стената и гумена изтривалка за обувки. Няколко кашона училищни пособия — тебешир, сини тетрадки за изпит и тем подобни — бяха складирани в най-отдалечения ъгъл — това бе всичко.
Нищо особено.
Въпреки това Джейк стана, оставяйки неотворената папка на чина си, и прекоси стаята. Чуваше как съучениците му прелистват страниците, проверявайки за последен път за неясни фрази, но тези шумове идваха сякаш отдалеч.
Вниманието му бе съсредоточено върху вратата.
В последните десетина дни, с усилването на ечащите в съзнанието му гласове, всякакви врати го привличаха все по-силно. Само през последната седмица навярно бе отварял тази между своята стая и коридора поне петстотин пъти, а онази между стаята си и банята — минимум хиляда пъти. Всеки път, когато посягаше към дръжка на врата, в гърдите му се надигаше пареща топка от надежда и очакване, сякаш зад въпросната врата се криеше отговорът на всичките му проблеми и най-сетне щеше да го открие… Но всеки път се озоваваше в коридора, в банята…
Миналия четвъртък се върна от училище, хвърли се на леглото и веднага заспа — като че ли сънят бе единственото му спасение. Но когато се събуди четиридесет и пет минути по-късно, осъзна, че стои на прага на банята, плъзгайки блуждаещ поглед по съвършено безинтересните тоалетна и мивка. За щастие никой не го видя.
И сега, пристъпвайки към вратата на гардеробното помещение, изпита същия замайващ прилив на надежда; бе твърдо убеден, че вратата води не към тъмния склад, изпълнен единствено с миризми на зима — на трикотаж, гума и мокра кълна — а към един друг свят, където отново ще се почувства цялостен. Ослепителните слънчевите лъчи ще хвърлят на пода на класната стая светло петно, което бързо ще се разраства, а високо в бледото небе с цвета на
(очите му)
на изтъркани джинси ще кръжат птици. Пустинният вятър ще развее косата му и ще изсуши потта, избила по челото.
Ще пристъпи през прага и ще бъде изцелен.
Джейк отвори вратата. Отвътре го посрещнаха проблясващите в сумрака пиринчени закачалки. Край сините тетрадки, отрупани в ъгъла, се въргаляше отдавна забравена ръкавичка.
Сърцето му подскочи и в миг му се прииска да се шмугне в тъмната стая със застоял дъх на зима и тебеширен прах, да седне под закачалките. Ще се настани на гумената изтривалка, където през зимата трябваше да подреждат обувките си. Ще седи там, пъхнал палец в уста, със силно притиснати към гърдите колене, ще затвори очи и… и…
И просто ще се предаде.
Тази мисъл — облекчението, което му носеше тази мисъл — бе неописуемо примамлива. Щеше да настъпи краят на ужаса, объркването и дезориентацията. Последното бе като че ли най-страшно — непрестанното усещане, че целият му живот се е превърнал в панаирджийски лабиринт от огледала.