Пустош

По-нататък по улицата двама бизнесмени в скъпи стилни костюми бяха застанали край ограда на строеж, цялата облепена с афиши. Те се смееха и си подаваха нещо. Изпълнен с любопитство, Джейк се запъти натам и когато се доближи, установи, че двамата бизнесмени играят морски шах, като чертаеха решетката и вписваха кръстчетата и нулите със скъпа писалка „Марк Крос“. Джейк мислено отбеляза, че това си е пълен купон. Когато се изравни с тях, единият тъкмо запълваше горния десен ъгъл с нула и прекара диагонала.

— Пак ме прецака! — въздъхна приятелят му. После този мъж, който имаше вид на високопоставен директор или адвокат на преуспяващ брокер, взе писалката и начерта нова решетка.

Първият — победителят — погледна наляво и забеляза Джейк. Усмихна се и каза:

— Ама какъв ден, а?

— Страшен, наистина — отвърна момчето със задоволство, понеже изричаше всяка дума съвършено искрено и убедено.

— Прекалено е хубаво да се седи в училище, нали?

Джейк се разсмя. Училище „Пайпър“, където вместо обедна почивка децата имат „отдих“ и където понякога човек може да излезе за малко от час, но никога не пишка и ака, изведнъж му се стори ужасно далечно и съвсем маловажно.

— Искаш ли една игра? Били още в пети клас не можеше да ме победи и до ден-днешен още не е успял.

— Остави детето на спокойствие — отвърна другият и подаде на приятеля си писалката.

Намигна на Джейк и за своя най-голяма изненада момчето на свой ред му намигна. После остави мъжете да играят и продължи. Усещането, че предстои да се случи нещо прекрасно — и че може би дори вече е започнало да се случва — се усилваше и на него му се струваше, че лети, без изобщо да докосва плочките на тротоара.

На кръстовището светна надписът „ПРЕМИНЕТЕ“ и Джейк тръгна да пресича Лексингтън Авеню. Закова се по средата на улицата толкова внезапно, че едно куриерче едва не го отнесе с десетскоростния си велосипед. Пролетният ден наистина бе прекрасен. Но не затова Джейк се чувстваше толкова добре, тъй заслепен от всичко случваше се наоколо, тъй сигурен, че предстои велико събитие.

Гласовете бяха замлъкнали.

Не бяха изчезнали окончателно — бе сигурен — но за момента бяха замлъкнали. Защо ли?

Изведнъж си представи двама мъже, които седят в една стая и спорят. Седят един срещу друг на една маса и се нападат все по-злостно. След известно време се привеждат, войнствено опънали вратове, и от ярост вече се засипват с облак от слюнки. Не след дълго идва ред на юмруците. Но преди да успеят да се сбият, долавят отмерено думкане — барабан — а после и жизнерадостните трели на медните инструменти. Двамата млъкват насред спора и учудено се споглеждат.