Градът на златната сянка
- Автор: Уилямс Тад
- Серия: Otherland #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Светлана Комогорова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Градът на златната сянка». Краткое содержание книги:
— В такъв случай бих искал да заведа своя преподавател да хапнем. Закуска? — Усмивката му за миг увисна, после се стопи, заменена от смутена настойчивост. — Напоследък сте много тъжна, госпожо… Рени. Но въпреки това ми бяхте великолепна приятелка. Мисля, че сега вие се нуждаете от приятел.
— Аз… аз мисля… — поколеба се тя, но не можа да намери никаква основателна причина да откаже.
Беше само осем и половина сутринта и мисълта да остане в апартамента я ужаси. Малкият й брат лежеше в кислородна палатка, недосегаем, сякаш беше мъртъв, а перспективата да прекара в една и съща кухня с баща си, когато дойде на себе си след няколко часа, скова врата и раменете й като в менгеме.
— Добре — каза тя. — Да вървим.
Ако !Ксабу действително изпитваше някакви чувства, той определено не го показа. Докато вървяха към административния център на Пайнтаун, той като че ли гледаше навсякъде другаде, но не и към Рени, а полуотворените му очи, които почти винаги излъчваха свенливост и сънливост, се местеха от олющената по стените боя към закованите прозорци и търкалящите се по широките улици боклуци.
— Боя се, че тази част на града не е много приятна.
— Къщата на хазайката ми е в Честървил — отвърна той. — Този квартал е малко по-заможен, въпреки че по улиците като че ли има по-малко хора. Но онова, което ме изумява — и трябва да призная, Рени, и малко ме ужасява, — е човекоподобието на всичко това.
— Какво искаш да кажеш?
— Не е ли тази думата — човекоподобие? Може би човечност? Онова, което искам да кажа, е, че навсякъде тук — във всички градове, които съм видял, след като напуснах моя народ — се строи, за да се изолира земята, да се скрие за очите и ума. Скалите са разчистени, храстите — изгорени, и всичко е покрито с катран. — Той тропна с крак по напуканата улица. — Дори малкото дървета като онзи тъжен приятел са донесени и посадени от хората. Човеците превръщат местата, където живеят, в огромни купчини от кал и камък — като гнездата на термитите, но какво ще стане, когато целият свят се покрие от термитни могили и не остане нито един шубрак?
Рени поклати глава.
— Какво друго можем да направим? Ако всичко беше покрито само с шубраци, мнозина от нас трудно биха оцелели. Щяхме да измрем от глад. Щяхме да се избием един друг.
— А какво ще стане, когато бъде изгорен и последният храст? — !Ксабу се наведе и вдигна пластмасов пръстен — неразпознаваем отломък от съвременната цивилизация. Събра пръсти и го пъхна върху китката си, след това вдигна новата си гривна и я разгледа мрачно полуусмихнат. — Ще измрем от глад? Ще се избием един друг? Проблемът ще е същият, но вече ще сме покрили всичко с катран и камъни, и цимент и… как се казваше… фибрамика? И когато започне изтребването, ще загинат много повече хора.
— Ще отидем в Космоса — посочи Рени към сивото небе. — Ще… не знам, колонизираме други планети.
!Ксабу кимна.
— Аха.
Кафенето „При Джони“ беше претъпкано. Повечето от клиентите бяха шофьори на камиони, които след малко щяха да потеглят по магистралата Дърбан — Претория — огромни мъже в добро настроение със слънчеви очила и ризи в ярки цветове. Някои от тях — в прекалено добро настроение. Докато се промъкваха до свободно сепаре, Рени получи едно предложение за женитба и още няколко не чак толкова почтени покани. Стисна зъби, без да се усмихне дори и на най-невинните и благоприлични подмятания. Ако ги насърчиш, ставаше по-лошо.
Но в кафенето „При Джони“ имаше неща, които Рени харесваше, и едно от тях беше, че можеш да получиш истинска храна. Повечето ресторантчета и кафенета сервираха само бърза храна в американски стил — притоплени говежди бургери, хот-дог с лепкав сос от сирене и, разбира се, кока-кола и пържени картофки — алфата и омегата на търговската религия на Запада. Но тук някой в кухнята — може би самият Джони, ако изобщо той съществуваше — действително готвеше.
Освен чашата силно, шофьорско кафе Рени поръча хляб с масло и мед и порция пържени банани с ориз. !Ксабу я остави да му поръча същото. Когато донесоха големите блюда, той ги заоглежда с нескрито изумление.
— Толкова е много.
— Повечето е скорбяла. Не го изяждай цялото, ако ти дойде в повече.
— Ти ще го изядеш ли?
Тя се засмя.
— Благодаря, но за мен е много.
— А какво ще го правят?
Рени не отговори. Заварено дете на културата на изобилието, тя никога не беше се замисляла особено за навиците си на консумиране и прахосничество.
— Сигурна съм, че някой в кухнята носи вкъщи каквото остане — предположи тя най-сетне и се почувства виновна и дори засрамена, още докато го казваше.