Убийствата на реликвата (Дневниците на сър Роджър Шалот за някои зловещи заговори и ужасни убийства по времето на крал Хенри VIII)

— За житейските потайности — загадъчно му отвърна Бенджамин. — А какво стана с търговеца на реликви?

— Трупът му все още е в „Розата и короната“ — отговори Кемп.

— Бихме желали да го видим.

— Ще го видите — Агрипа изникна в коридора с шапка на глава и блеснал поглед.

Аз отворих предната врата и видях Егремонт, Корнелий и свитата им да минават покрай къщата на пазача.

— Какво стана с останките на лейди Изабела? — полюбопитствах.

— Сестрите миноритки от болницата „Сейнт Мери ъв Бетлехем“40 се съгласиха да погребат останките й — отвърна ми Кемп. — Стрелците и Нокталиите ще бъдат погребани в „Чартърхаус“. Кралят обеща да обезщети близките им.

— Ами държавата? — попитах. — А копието?

— Прибрано е на сигурно място — отвърна Кемп.

Наблюдавах този извънредно тайнствен служител на краля. Защо е трябвало един от стрелците да му изпраща съобщения? Участвал ли е Кемп в тази измама? Дали гневът на краля беше истински или престорен? Ако Кемп беше откраднал държавата обаче, на кого можеше да я продаде? На някой търговец, който щеше да даде цяло състояние, за да я държи скрита в касата си? Или на някоя чужда страна? На Франция? Или на папата?

— Не споменахте ли сър Хюбърт Баркли? — запита Бенджамин. — Доколкото си спомням, казахте, че е изчезнал.

— Напуснал е дома си снощи — отвърна му Кемп. — Измъкнал се по една уличка, без да каже на никого къде отива или кога ще се прибере. До изгрев-слънце главният му калфа вече бил вдигнал тревога за дългото отсъствие на своя господар и бил изпратил съобщение до кралския двор.

— Възможно ли е да е замесен в кражбата на държавата? — попитах аз.

— Един Бог знае — отвърна Бенджамин вместо Кемп. — Нека сега обаче идем да огледаме тленните останки на Уолтър Хенли.

Взехме конете си. Бенджамин лично заключи къщата и портата. Кемп обеща да изпрати неколцина от хората си да охраняват имението, както и малкото незначителни вещи, които бяхме оставили в къщата на пазача. Не взехме Кастор с нас, но аз му дадох дума да се върна със сладкиши. Кучето само ме гледаше печално, докато го заключвах в стаята. После слязох и се присъединих към останалите. Кемп ни каза, че „Розата и короната“ се намирала точно срещу приората „Сейнт Хелън“ и че се виждала от Крипългейт.

Бенджамин настоя да се отклоним от пътя си, за да се отбием в гостилницата на мастър Осуалд. Когато пристигнахме, той ми подхвърли поводите на коня си и влезе вътре. Гостилницата заемаше приземието на една триетажна къща и изглеждаше приветливо и оживено място. Устата ми се напълни със слюнка от уханието на гозбите. Сушеното месо и престарялата храна в Малвъл ми бяха втръснали, затова влязох и си купих един пай от подноса на някакво момче. Паят беше добре омесен, със златиста коричка отгоре и пълен с прясно и вкусно месо. Докато се хранех, в ума ми изникна неясен спомен, но скоро се разсея. Погледът ми премина покрай масите, около които върху обърнати бурета и бъчви седяха посетителите, и се отправи към задната част на гостилницата, където Бенджамин оживено разговаряше с Осуалд и Имелда. Задаваше им въпроси, а те припряно му отговаряха. Не след дълго Бенджамин им стисна ръцете и се върна при мен.