Убийствата на реликвата (Дневниците на сър Роджър Шалот за някои зловещи заговори и ужасни убийства по времето на крал Хенри VIII)
- Автор: Догерти Пол
- Серия: Сър Роджър Шалот #6
- Язык: болгарский
- Переводчик: Евелина Пенева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Убийствата на реликвата (Дневниците на сър Роджър Шалот за някои зловещи заговори и ужасни убийства по времето на крал Хенри VIII)». Краткое содержание книги:
Останал за кратко без господаря си, Роджър Шалот успява да се забърка в продажба на фалшиви реликви и да бъде обвинен в убийство. Свален от бесилката след намесата на могъщия кардинал Уолси, Роджър отново се озовава в двора на Хенри VIII. Шалот и господарят му, Бенджамин Даунби, вече са успели да се справят с няколко тайни поръчения на краля, затова сега са натоварени с една почти невъзможна мисия. Те трябва да откраднат безценна и строго охранявана реликва, за да не се озове тя в ръцете на императора на Свещената римска империя.
Но върху символа на кралската власт, принадлежал някога на Карл Велики, като че ли тегне проклятие. Реликвата изчезва, оставяйки след себе си кървава диря. Жестока смърт сполита хората, които са я докосвали или охранявали. Когато и господарят на лондонския подземен свят се намесва в търсенето, за Бенджамин и Роджър става ясно, че трябва първи да се доберат до древната скъпоценност, ако не искат сами да станат жертва на загадъчния убиец.
— Ами останалото?
— Предвид молбата на Хенли да му бъде донесена восъчна свещ, бих казал, че per ig е съкращение от per ignem, тоест „чрез огън“. Cruc е латинската дума за кръст, a vid ще рече videtur, тоест „вижда се“ — Бенджамин затвори книгата. — Затова Хенли е поискал свещ от пчелен восък. Ако вдигнеш държавата и поставиш аметиста пред горящ пламък, в сърцевината на скъпоценния камък по някакъв начин се появява кръст.
— Може ли това да се направи? — попитах.
— Не и от човешка ръка — отвърна Бенджамин. — Предполагам обаче, че златарят, който е изработил държавата за Карл Велики, е избрал този аметист, понеже го е сметнал за свещен. Този камък — продължи Бенджамин — вероятно е единственият белег, по който може да се разпознае истинската държава.
— Но това е невъзможно, господарю! Ако Хенли е знаел за този белег, тогава той със сигурност е бил известен и на император Карл V, както и на пратениците му, граф Егремонт и Корнелий.
Бенджамин приседна на един стол.
— Преди да приберат реликвата в ковчежето и да го запечатат в къщата на Баркли — настоявах аз, — Егремонт трябва да е поискал да огледа аметиста срещу светлината на свещ и щеше да разбере, ако са се опитвали да го измамят.
Бенджамин се залюля напред-назад, затворил очи.
— Дали са знаели? — чудеше се той.
— Стига, господарю. Щом нищо и никакъв измамник като Хенли е знаел, как може пратениците на Карл V да не са били наясно?
— Единственият човек, който можеше да отговори на този въпрос — отвърна Бенджамин, — е Хенли, но той вече се пресели в царството на безплътните. Освен това подозирам, че не е бил просто измамник, а истински познавач на реликвите. По някакъв начин е научил за тайния белег и го е описал в полето на книгата си — Бенджамин въздъхна. — И в крайна сметка, не Хенли е направил копието, ами Баркли. Дали пък нашият златар не е подменил държавата?
— Не — троснах се аз. — Баркли следваше заповедите на краля — направих пауза. — И тъкмо тук се крие най-голямата загадка, нали? Ако Баркли е поставил копието в ковчежето, трябва да го е сторил по заповед на краля. Ако е така обаче, защо Хенри беснее? А този път не мисля, че се преструва.
— Възможно е — проточи отговора си Бенджамин — Баркли да е действал на своя глава. Може да е възнамерявал да измами и Хенри, и Карл V и сега държавата още да е скрита някъде в работилницата му или пък където е сметнал за добре. А може би нашият златар е избягал и е отнесъл държавата със себе си.
В съзнанието ми изникна почтеното лице на Баркли. Можеше да измами чуждия пратеник по заповед на краля, но да открадне държавата и да побегне?
— Не, господарю — изказах на глас съмненията си. — Баркли може да се е подчинил на заповедите на краля и да е направил копие на държавата, но не ми се вярва да е откраднал истинската държава. Така или иначе, това не решава загадката. Щом истинският аметист е бил особен, защо Егремонт не е забелязал, че му пробутват друг?
Бенджамин отвори книгата и отново разгледа надписа.
— „Вижда се кръстът на Спасителя“ — прочете той на глас и върна книгата на полицата. — Хайде, Роджър, искам да си поговоря с един човек.
Излязохме от къщата на Хенли, прибрахме си конете и си запроправяхме път през тълпите обратно към Чийпсайд. Тъкмо преваляше пладне. От църквата „Сейнт Мери льо Боу“ се чу камбанен звън, който приканваше праведниците към молитва. Повечето хора бързаха към кръчмите и гостилниците и не му обърнаха внимание. Бенджамин ставаше все по-загадъчен. Вървеше напред по широката улица, пренебрегвайки въпросите ми.
— Имай търпение, Роджър — мърмореше той.
Близо до Големия водопровод възкликна и посочи към табелата на някакъв златар.
— Пастлър! — възкликна той. — Джон Пастлър!
Прекосихме улицата. Бенджамин даде едно пени на някакво хлапе, за да ни пази конете, и влезе в магазина на златаря, а аз го последвах. В много отношения Пастлър приличаше на Баркли. Беше почтен и състоятелен търговец, който работеше заедно с чираците и калфите си. Полиците и масите в магазина му бяха отрупани със скъпоценности — чаши, гривни, брошки, кани и купи. Пастлър се изненада да види Бенджамин, но ни се усмихна и се ръкува сърдечно с нас.
— Май не сте дошли като купувач, мастър Даунби? — усмивката му се стопи. — Съжалявам — промърмори той. — Забравих, че Джоана се разболя.
Говореше за годеницата на Бенджамин, която беше загубила разсъдъка си и беше затворена в манастир.
— Годините си летят — отвърна Бенджамин. — Приключих с годежните пръстени, Джон, но се сетих за вашата колекция от скъпоценни камъни.