Няма да се уплаша от злото
- Автор: Хайнлайн Роберт Энсон
- Язык: болгарский
- Переводчик: Юлиян Стойнов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Няма да се уплаша от злото». Краткое содержание книги:
„Вярно е, че съм малко объркан, Юнис. Но ако съм се побъркал и ти си само един глас, който дърдори в главата ми, предпочитам да не го зная. Скъпа, прости ми… но изпитах известно облекчение, когато ми каза, че не би настоявала да се опитваме да открием твоето детенце.“
(„Не се учудвам и знам защо си се почувствал така. Но да оставим този въпрос за друг път. Разполагаме с цялото време на света. Сега искам да се отпуснеш и да се чувстваш щастлив. Рано или късно ще получиш доказателството, което искаш — нещо, което аз зная, а ти можеш да научиш само от мен. И тогава ще се увериш напълно, че съществувам.“)
„Права си, Юнис, няма смисъл да избързваме. И преди се е случвало да ме поучаваш.“
(„Нито ще те поучавам, нито ще ти се карам, но обещавам винаги да те обичам. Има обаче едно нещо, за което трябва да побързаме.“)
„Какво?“
(„Подлогата, шефе. Освен ако не искаш да ни сполети малка неприятност, която не ни се е случвала от детските години.“)
„О, по дяволите!“
(„Успокой се, шефе. Трябва да свикваш с тези неща.“)
„За Бога, не искам подлога! Знаеш ли какво ще стане? Нищо. Ще се стисна и няма да мога да се изпишкам. Юнис, зад тази врата има тоалетна — защо не помолим да ни отведат там… и да ни оставят самички?“
(„Нали знаеш какво ще последва, шефе? Ще позвъниш на сестрата и ще й кажеш. Тя ще се опита да те разубеди. След това ще иде да потърси доктор Гарсия. Когато дойде, той също ще възрази и ако продължиш да упорстваш, ще повика Джейк. Дотогава току-виж сме подмокрили леглото.“)
„Юнис, отчайваш ме. Добре, хайде да позвъним за подлогата.“
(„Почакай малко, шефе. Не можем ли да свалим едно от перилата?“)
„А?“
(„Защото, ако се справим, какво ще ни попречи да идем до тоалетната без чужда помощ?“)
„Но, мила Юнис, не съм си стъпвал на краката от една година!“
(„Това беше преди да получиш новото си, цъфтящо от живот женско тяло.“)
„Мислиш, че ще можем да ходим?“
(„Защо да не опитаме? Ще се изправим и ако ни се завие свят, ще си легнем или ще приседнем на пода. Сигурна съм, че поне ще можем да пълзим, шефе.“)
„Да опитаме!“
(„Първо да разберем как се свалят перилата.“)
Йохан отдели няколко минути на металното перило, но не успя да го премести надолу. И нищо чудно, след като перилата бяха предназначени да попречат на пациента случайно или не да се освободи. „Юнис, ще трябва да позвъним на сестрата. По дяволите!“ („Не се предавай, шефе. Може да става с ей онова копче на пулта. Ако се завъртим на една страна и се пресегнем, сигурно ще го стигнем.“)
И така Йохан сви колене, извърна се на една страна и с изненада установи колко е гъвкаво новото й тяло. Пъхна ръка между пречките на леглото, не можа да достигне пулта и тъкмо щеше да изругае, когато видя как се свалят перилата. Две най-обикновени закопчалки в долната част на леглото, под пружините, за да не могат лесно да бъдат достигнати.
Отвори закопчалката отляво и я избута настрани. След това се изкиска.
„Как се справяме, партньоре?“
(„Засега чудесно, шефе. Дръж се за ръба на леглото, докато спуснем крака на пода. Само внимавай да не тупнем, че пак ще ни вържат с ремъците.“)
Йохан опря стъпала в студения под и се изправи до леглото. Трепереше. „Вие ми се свят.“ („Разбира се. Скоро ще мине. Не бързай, миличък. Шефе, мисля, че ще можем да вървим… но нека заложим на сигурно и да опитаме с пълзене. Ако ни призлее, просто ще си полегнем на килима. Какво мислиш?“) „Че ще е по-добре да стигнем до тоалетната, преди да се наложи да се извиняваме, че подът е опикан от котката. Ще пълзим.“
Не беше особено трудно да легне на пода, но веднага щом запълзя, нощницата й се усука. Йохан приседна и отново се изненада от това, че новото й тяло заема с лекота пози, които отдавна бе забравила. Изхлузи нощницата и я метна към леглото. Сега вече нищо не можеше да я спре и Йохан чевръсто запълзя към вратата на тоалетната. След малко я отвори и доволна стигна целта.
Малко по-късно от устните й се отрони облекчена въздишка.
„Така е много по-добре.“ („Мога да кажа същото. Ще пълзим ли обратно? Или да се опитаме да вървим? Покрай стените има перила. А може да свирнем на някой от столовете да се приближи и да го използваме за подпора?“)
„Съгласен.“
Йохан установи, че не се чувства твърде неуверен на крака — напротив, пристъпваше със сигурност, която не бе изпитвал поне от двайсет години. Въпреки това гледаше да се подпира на стената. Докато се надигаше, погледна огледалото, което обхващаше три от стените. И замръзна. След това бавно извърна глава към централното огледало и плъзна поглед от горе на долу.
„Божичко, Юнис, колко си красива!“