Няма да се уплаша от злото
- Автор: Хайнлайн Роберт Энсон
- Язык: болгарский
- Переводчик: Юлиян Стойнов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Няма да се уплаша от злото». Краткое содержание книги:
(«Трудно ми е да не се съглася с теб, шефе, след всичко, което ми каза. И все пак ми се струва, че ги обвиняваш за нещо, което се е случило много отдавна. А това не е добре — поне що се отнася до теб, шефе.»)
«Дете, ти не знаеш какво говориш.»
(«Може би си прав.»)
«В тези неща няма „може би“.» Бебето си е бебе. Обичаш го, грижиш се за него и не се интересуваш от нищо друго. Юнис, одеве ти казах, че първата ми жена приличаше на теб. Агнес бе моята Анабел Ли7, обичах я от цялото си сърце, но живях с нея само една година. После тя умря и ми остави син. Прехвърлих обичта си върху него. Когато той загина, нещо умря в мен… и аз побързах да се оженя, за четвърти път, с надеждата да получа друг син. Нямах късмет, напротив, разводът ми коства страшно много пари.“
(„Съжалявам, шефе.“)
„Няма за какво да съжаляваш. Друго исках да ти кажа — Юнис, когато се изправим на крака и започнем да щъкаме наоколо, припомни ми да ти покажа опознавателния знак на сина ми — това е всичко, което ми остана от него.“
(„Само ако го искаш. Не е ли по-добре да гледаш напред, шефе?“)
„Зависи от това как поглеждаш назад. Аз не скърбя по него, напротив, изпитвам гордост, че съм имал такъв син. Той загина храбро, защитавайки родината си. Но на медальона е отбелязана кръвната му група — и тя е «нула».“
(„Ах!“)
„Именно. Така че и синът ми, също като дъщерите, не е мой кръвен наследник. Което не ми пречеше да го обичам.“
(„Да, но, нима узна това от медальона? След като той е загинал?“)
„Как ли пък не! Знаех го в деня, в който се роди, подозирах го още в мига, когато узнах, че Агнес е бременна — и го приех. Юнис, носех рогата си с чест и никога не позволявах да бъда измамен. И без това следващите съпруги се оказаха на същата висота. Жестоко се лъже всеки мъж, който очаква нещо друго. Никога не съм хранил каквито и да било илюзии и затова не бях изненадан. И как иначе, след като прекарах най-сладките си мигове в обятията на омъжени жени, при това още от младежки години. Рогата болят само ако съпругът е достатъчно глупав да смята, че точно неговата жена е различна — когато всички факти сочат тъкмо обратното.“
(„Шефе, наистина ли смяташ, че всички жени са такива?“)
„О, не, разбира се! На млади години познавах много двойки, които застанаха пред олтара девствени — както младоженецът, така и булката — и останаха верни един на друг до края. Може би и сега все още се намират такива.“
(„Може и да има, шефе. Но това не доказва нищо.“)
„Нищо не искам да доказвам. Юнис, сексът е едно от нещата, за които лъжат всички. Друго исках да ти кажа — мъж, който търси удоволствие където му падне, а после се жени и очаква жена му да е различна, е глупак. Е, аз не бях такъв глупак. Нека ти разкажа за Агнес. Тя беше ангел — бе създадена да обича и не знаеше какво е да мразиш. Тя… Юнис, не каза ли, че си започнала съвсем млада?“
(„На четиринайсет, шефе. Рано съзряла кучка, а?“)
„Съзряла рано, да, но не и кучка. Същото може да се каже и за моята Агнес, която бе познала любовта още на дванайсет. Аз…“
(„На дванайсет!“)
„Изненадана ли си, мила? Ето я пак пропастта между поколенията — твоето поколение си мисли, че е открило секса. Агнес беше преждевременно съзряла — в онези години дори шестнайсетгодишните се смятаха за малки момичета и момчетата можеха да се надяват най-много на някоя седемнайсет-осемнайсетгодишна. Но Агнес едва ли е носителка на рекорда, спомням си за едно момиче, което се сваляше с момчета още в четвърти клас. Което не й пречеше да е любимка на учителите и винаги да печели значката за най-прилежна ученичка. Моята мила Агнес бе замесена от същото тесто, биваше я във всичко и просто не виждаше нищо греховно в това да се прави любов.“
(„Сексът не е грях, шефе.“)
„Някога да съм казвал нещо различно? Както и да е, в онези дни изпитвах известно чувство за вина, но Агнес ме излекува от него. Тя беше на шестнайсет, аз на двайсет, баща й преподаваше във ветеринарния институт и една неделна вечер тя ме покани на вечеря. За първи път го направихме у тях, на дивана в хола. Да знаеш само колко бях изплашен.“
(„От какво, шефе? Че техните ще ви заварят?“)
7
„Анабел Ли“ — поема от Едгар Алан По — Б.пр.