Няма да се уплаша от злото
- Автор: Хайнлайн Роберт Энсон
- Язык: болгарский
- Переводчик: Юлиян Стойнов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Няма да се уплаша от злото». Краткое содержание книги:
„Ами да. Бяха си в стаята на горния етаж и се надявах да са заспали. Онази вечер не бях подготвен, че това ще се случи.“
(„Подготвен за какво, шефе?“)
„Говоря за предпазни средства. Оставаше ми година до завършване и бракът по принуда не влизаше в сметките ми.“
(„Момичето трябва да се грижи за тези неща, шефе. Аз бях глупачка и затова загазих. Не бих си и помислила да настоявам някое момче да се ожени за мен по такава причина — дори ако знаех кой точно е виновникът. Когато усетих какво е станало, стиснах зъби и казах на родителите си. Изтърпях конското на баща ми — все пак той трябваше да плати глобата, тогава все още не бях получила разрешително. Плачех, но не проронвах и думичка за брак. Никой не ме попита кой го е направил, нито аз предложих да разкажа как е станало.“)
„И как всъщност се случи, Юнис?“
(„Съвсем случайно. Краткотрайна свалка и нищо повече. Нашият баскетболен отбор и ние, мажоретките, бяхме настанени в един и същи мотел, треньорът и учителката по физическо трябваше да ни наглеждат. Само че вместо да го направят те отидоха в града. И тъй, ние се събрахме в стаята на момчетата да отпразнуваме победата. Някой носеше марули — имам предвид марихуана. Дръпнах си два пъти, не ми хареса и се върнах към джина и джинджифиловата бира. Нямах никакво намерение да се чукам с никого — имах си гадже в училище и мислех, че трябва да му бъда вярна. Но когато една от мажоретките се съблече… ами, така се започна. Изброих наум дните от последния ми цикъл и реших, че няма нищо страшно. После и аз се съблякох, бях последната от трите. Никой не ме е карал да го правя, шефе, нямаше и следа от принуда. Защо да виня момчетата? Само дето после се оказа, че съм сгрешила в сметките. Към средата на януари вече бях почти сигурна. После разбраха и родителите ми — и ме пратиха на юг, при една леля, да прекарам «ревматичния пристъп». «Възстанових» се след двеста шейсет и девет дни и дори успях да завърша с моя клас.“)
„А бебето, Юнис? Момче ли беше? Или момиче? На колко е сега? На дванайсет? Къде е?“
(„Не зная, шефе. Подписах документите за осиновяване, за да може баща ми да си върне парите, когато някой го вземе. Беше справедливо, нали, шефе? Пет хиляди долара бяха страшно много пари за нашето семейство. А като си помислиш само, че тези, които живеят от социални помощи, не плащат нито цент в подобни случаи. Не разбирам защо.“)
„Сменяш темата, мила. Кажи ми за бебето.“
(„А, да. Съобщиха ми, че се родило мъртво. После научих, че така казвали на всички майки, които се отказват от децата си.“)
„Можем да го намерим. Защото ако е умряло, кой е платил таксата? Баща ти не ти ли каза?“
(„Не посмях да го попитам. Темата беше деликатна. Както и да е, когато станах на осемнайсет, получих разрешително за три деца. Изглежда, всички смятаха инцидента за приключен.“)
„Юнис, колкото и добре да са го скрили, ако детето ти е живо, можем да го намерим!“
Вторият глас не отговори.
„Какво ще кажеш, Юнис?“
(„Шефе, най-добре да оставим на миналото да погребе мъртъвците.“)
„Не искаш ли да имаш деца?“
(„Не говорех за това. Ти каза, че няма значение дали синът ти е твой, или не. Мисля, че беше прав. Но това не важи ли и в моя случай? Ако това дете е още живо… сега трябва да е на тринайсет. Помисли си, ние с него ще сме напълно непознати. Аз не съм майката, която го е дарила с обич и го е отгледала, аз съм никой за него. Никой, разбираш ли? А и не забравяй, че за останалия свят съм мъртва.“)
„Юнис! О, скъпа!“
(„Виждаш ли? Ако намерим това момче, или момиче, няма как да му кажем, че съм все още жива — в главата ти. Кой би посмял да признае подобно нещо? Веднага ще се появят санитари с усмирителна риза и край на свободата. — Тя въздъхна. — Как бих искала да ти родя дете. Беше започнал да ми разказваш за Агнес, мили. Искам да науча всичко. Наистина ли приличам на нея?“)
„Много, Юнис. Нямам предвид на външен вид. Но ако вярвах в прераждането — а засега не вярвам, — щях да се изкуша да заявя, че ти си завърналата се при мен Агнес.“
(„Може и да съм. Защо не вярваш в прераждането, шефе?“)
„Ами… ти вярваш ли?“
(„Не. Никога не съм вярвала, макар приятелите ми да бяха на друго мнение. Не исках да споря с тях и затова премълчавах нагласата си по въпроса. Но нещата изглеждат коренно различни, когато те убият… а после се събудиш в нечий друг мозък. Миличък мой, нали не си мислиш, че съм само рожба на въображението ти?“)
Йохан не отговори. Гласът продължи:
(„Не се бой да го признаеш, ако е така, няма да ме обидиш. Аз зная, че ме има. Не ми е нужно доказателство за това. Виждам обаче, че с теб нещата стоят различно. Признай, скъпи… скъпа. Бъди откровена с мен.“)