Лудият жезъл [bg]

Слизаше все по-надолу по някакви каменни стълби — всяка от тях по-грубо издялана от предишната. Мина през влажни зали и дълги коридори, които сигурно се намираха под самия замък и бяха издълбани в живия камък на планинския склон. Веднъж Пол се осмели да погледне назад и видя, че другият пламък не се виждаше никъде. Ала видя също и това, че сенките зад гърба му се сливат, сякаш са течни, сякаш са живи — по начин, който той намери за обезпокояващ. Побърза да настигне водача си.

Залите и коридорите, през които минаваше, бяха покрити с дебел слой прах — явно ничий крак не беше стъпвал тук от години. Това леко го насърчи. Минаваше през поредица от зали, които биха могли да бъдат единствено стаи за мъчения — бяха пълни с вериги, кръстове за разпъване, щипци, ръжени, тежести, тояги, камшици, дървени чукове и най-различни странни на вид ножове. По всички тях имаше петна, следи от ръжда или и двете — заедно с успокояващото покривало на праха. В затулени ъгли се въргаляха кости — отдавна оглозгани от плъховете, а сега — сухи, крехки, напукани и избелели. Пол прокара пръст по една стена и чу ехо от отдавнашни писъци. Превключи на второто си зрение и пред очите му се мярнаха гледки на жестокостите, които някога се бяха вършили тук. Той припряно превключи на нормално зрение.

— Кой… — прошепна той повече на себе си. — Кой е вършил всичко това?

— Сегашният господар, Райл Мерсон — дойде отговорът.

— Той трябва да е чудовище!

— Някога тези неща тук са били нещо обичайно. Но той скъса с всичко това преди четвърт век. Разкая се. Говори се, че оттогава води относително невинен, дори добродетелен живот.

— Вярно ли е?

— Кой може да каже какво е в душата на човека? Може би самият той със сигурност не би могъл да го каже.

— Вие правите от всичко това пълна загадка за мене. Признавам, предубеден съм, но по никакъв начин не бих могъл да кажа, че се отнася с мене добродетелно или невинно… а това важи и за лакея му, Ларик!

— Хората си имат причини за онова, което вършат. Мотивите и целите рядко си подхождат по морален цвят.

— Ами какво ще кажете за вас самите, каквото и да представлявате?

— Сега ние не сме нито морални, нито неморални, защото действията ни не съдържат елемента избор.

— И все пак, нещо ви е насочило по курса, който следвате. Тогава някой е взел решение.

— Така излиза.

Имаше ли намек за ирония в тези думи?

— И пак нищо не искате да издадете, а?

— Нищо.

Преминаха покрай зловонна цистерна, в която се плискаше нещо. Подът на нишата до съседната въздушна шахта беше потънал в изпражнения и покрит с крехки, йероглифни скелети — вероятно на прилепи. В хлътнатините по пода се бяха събрали локвички вода. Стените тук бяха лепкави и Пол почти усещаше над себе си огромната тежест на пръстта и скалите, която стенеше с тихи, продължителни стонове под вечното напрежение.

Замисли се над краткия им разговор, припомни си твърденията на седемте фигурки след битката в планината Анвил, които внушаваха впечатлението, че действията им са предопределени. Но макар и да казваха много малко, то поне беше състоятелно. В тях имаше и нещо повече, което той усещаше, че трябва да запомни — нещо, чиято тъкан беше като тази на сънищата…