Лудият жезъл [bg]

XI.

Пол се събуди от светлината, която сияеше в лицето му. На няколко пъти извръща глава, за да я избегне, после изведнъж се надигна и отвори очи.

Вратата на килията му беше широко отворена.

Дали някой беше дошъл за него, а след това нещо му бе отвлякло вниманието? Той се заслуша. От коридора не се чуваше нито звук.

Предпазливо се изправи на крака. Прекоси килията до мястото, където беше застанал по-рано, докато се опитваше безуспешно да отвори вратата с магия.

Протегна ръка към рамката, докосна вратата. Тя леко помръдна. В този миг той почувства беззвучен, подигравателен смях. Сякаш някой зловещо се забавляваше с това, колко беше смаян и развълнуван — някой, който обитаваше равнище на реалност, несъвпадащо с неговото собствено. Стоеше там, замръзнал на място, и чакаше, но смехът не се повтори.

Най-накрая той пристъпи напред и излезе в коридора. Нямаше жива душа.

Ами сега? — помисли си той. Дали да не тръгне по пътя на Ларик? Дали пък да не рискува и да тръгне да изследва друга част на замъка? Или пък трябва да се върне в двора, да възседне някой от хвъркатите зверове и да офейка?

Последното му се видя най-разумно: да избяга, да се скрие и да чака да се върнат силите му. После можеше да се върне в Рондовал, да разбуди своите легиони от чудовища и да се върне тук отново — така, както беше отишъл в планината Анвил. А после да разруши този замък до основи. Изглеждаше по-разумно, отколкото да остане тук, обезсилен и сам-самичък в цитаделата на врага.

Обърна се, готов да тръгне към двора с клетките. И застина на място.

Завеса от бял пламък преграждаше пътя му.

— Значи, моят избор всъщност не е никакъв избор — прошепна той.

— А някога бил ли е? — отекнаха в главата му познатите иронични нотки.

— Е, май това ще се види по-нататък.

— Както е с повечето неща — дойде отговорът, придружен с леко чувство на примирение.

— Никога не успях да разбера вие врагове ли сте ми или съюзници.

— Ние сме посредници. Веднъж ти помогнахме.

— А следващия път…

— Защо смяташ, че имаш причини да се съмняваш в онези, които са ти помогнали в миналото?

— Защото не мога да се отърва от чувството, че са ме натикали в нещо, без аз да го искам.

— Бих казал по-скоро, че те измъкнахме.

— Тук можем да поспорим. Но казвате, че сте посредници. Посредници на какво?

— На промяната.

— Това е разтегливо понятие. Можеш ли да се уточниш?

— Две от силите, които действат в този свят, са науката и магията. Има времена, в които те застават една срещу друга. Ние сме на страната на магията.

— Това място тук никак не ми прилича на крепост на технологията.

— То и не е. Тук става въпрос за директния сблъсък.

— Мътните да ви вземат! Да се мъчиш да получиш от вас прям отговор е все едно да се мъчиш да доиш дива котка! Защо просто не ми кажете за какво става въпрос?

— Истината е толкова свещено нещо, че ние трябва да я охраняваме добре.

— Струва ми се, че искате да ви сътруднича.

— Тъкмо затова пак ти помагаме.

Пол се опита да включи второто си зрение. Този път май нямаше проблеми. Съзря очертанията на човешка фигура вътре в пламъците — дребна, мъжка, с наведена глава, дланите бяха скрити в дълги ръкави, които покриваха тъмния й център. До дясната ръка на Пол изплува оранжева нишка — далечният й край се губеше в пламъка. Той я хвана с пръсти и я засука. Драконовият белег на китката му започна да тупти.