Небесните пасбища. Гроздовете на гнева (Том I)
- Автор: Стейнбек Джон Эрнст
- Язык: болгарский
- Переводчик: Тодор Вълчев
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Небесните пасбища. Гроздовете на гнева (Том I)». Краткое содержание книги:
Джуниъс нямаше представа за отношението на съседите към него. Той продължаваше да си живее от щастливо по-щастливо. Животът му беше толкова нереален, романтичен и безпредметен, колкото и мислите му. Да се припича на слънце и да си топи краката в потока — това му стигаше. Вярно, нямаше прилични дрехи, но къде ходеше, та да се нуждае от такива дрехи?
При все че хората почти ненавиждаха Джуниъс, те се отнасяха със съчувствие към горкото момченце Роби. Жените споделяха помежду си колко ужасно е детето да расте в такава мръсотия. Но понеже повечето бяха свестни хора, нямаха никакво желание да се бъркат в работите на Джуниъс.
— Чакайте да тръгне на училище — говореше госпожа Банкс на група жени в гостната си. — Сега и да искаме, нищо не можем да направим. То е в ръцете на баща си. Но стане ли на шест, властите ще предприемат нещо, помнете ми думата.
Госпожа Алън кимна и затвори благочестиво очи.
— Ние все забравяме, че то е дете колкото на баща си, толкова и на мама Куейкър. Мисля, че отдавна трябваше да се намесим. Но тръгне ли на училище, ще му помогнем на горкото, та то нищичко си няма.
— Най-малкото трябва да се погрижим да сложи нещо на гърба си — съгласи се друга.
Сякаш цялата долина дебнеше и чакаше времето, когато Роби ще тръгне на училище. И когато при откриването на учебната година, след шестия си рожден ден, той не се появи в училище, Джон Уайтсайд, който беше на щатна работа в училищното настоятелство, изпрати писмо на Джуниъс Молтби.
— Изобщо не съм се сетил за това — каза Джуниъс, след като прочете писмото. — Ти май ще трябва да тръгнеш на училище.
— Не искам да ходя на училище — опъна се Роби.
— Знам, че не искаш. И аз не искам. Но има закони все пак. А законът съдържа нещо, което до известна степен осигурява спазването му и се нарича наказателни мерки. Значи, трябва да видим кое ще натежи — удоволствието да нарушим закона или наказанието. Картагенците са имали наказание и за несполука. Ако някой генерал загубел битката дори не по своя вина, той бивал екзекутиран. В наши дни ние също наказваме хора за нарушения, станали по независещи от тях причини.
В последвалата дискусия те изобщо забравиха писмото. Втория път Джон Уайтсайд изпрати съвсем кратка бележка.
— Няма как, Роби, ще трябва да вървиш на училище — каза Джуниъс, когато я получи. — Там, разбира се, ще те научат на много и много полезни работи.
— А защо не ме учиш ти? — приплака Роби.
— О, не мога. Забравил съм какво се учеше.
— Не ща да ходя на училище. Не ща да уча.
— Знам, че не щеш, но не виждам друг изход.
И тъй една заран Роби се повлече на училище. Беше облечен с вехт дочен комбинезон, прокъсан на коленете и дирника, със синя риза, чиято яка липсваше и нищо повече. Дългата му коса висеше над сивите му очи като кичур на необяздено конче.
Дечурлигата го наобиколиха в училищния двор и се вторачиха смълчани в него. Всички те бяха чували за беднотията и мързела на Джуниъс. И с нетърпение очакваха мига, в който ще могат да се гаврят с Роби. Ето че този миг настъпи; той стоеше в средата на кръга, образуван от тях, а те само го гледаха. Никой не подхвърли: „Отде са ти купили тия дрехи?“ или „Я му вижте перчема!“, а такива намерения не им липсваха. Момчетията сами се изненадаха от това, че не бяха в състояние да тиранизират Роби.
Колкото до Роби, той само огледа кръга със сериозен поглед. И ни най-малко не се уплаши.
— Вие не играете ли някакви игри? — попита той. — Баща ми казваше, че сте знаели много игри.
Още неизрекъл тези думи, кръгът се разтури с викове.
— Той не знае игри.
— Да го научим на джелик.
— Не, не, на негърчета.
— Чакайте! Чакайте! Първо на стражари и апаши.
— Брей, той не знаел нито една игра.
Изведнъж на всички им се струваше, че е много фино да не знаеш никаква игра, макар да не можеха да обяснят защо. Слабичкото лице на Роби доби замислен вид.
— Добре, да опитаме първо на джелик — реши той.
Той беше непохватен в новите игри, ала учителите му не го подиграваха. Напротив, те се караха за правото да му показват как се държи пръчката за джелика. Имаше няколко школи за техниката на тази игра. Затова Роби изслуша представителите на различните школи и накрая избра своя инструктор.
Влиянието на Роби в училището се почувствува веднага. По-големите момчета го оставяха да прави каквото щете, но по-малките му подражаваха във всичко и дори пробиха дупки на коленете на панталоните си. Когато сядаха на слънце, облегнати на стената на училището, и ядяха закуските си, Роби им разказваше за баща си и за големия чинар. Те го слушаха с напрегнато внимание и съжаляваха в себе си, че техните бащи не са така лениви и добри.