Елитът

Просто не можах да извърна поглед. Видях как Селест се присламчва към тях и тримата се впуснаха в тих разговор, докато си наливаха вода и хапваха малки сандвичи. Селест каза нещо, което разсмя Максън. Отдалече изглеждаше, че и Крис се усмихва, но очевидно беше прекалено ядосана, задето Селест им се беше натрапила така, за да се забавлява истински.

Точно в онзи момент бях донякъде благодарна на Селест. Поведението u ме изкарваше извън нерви, но човек можеше да u завиди за дързостта. И аз имах нужда от известна доза.

Кралят повиши тон на един от съветниците и аз моментално извъртях глава в тяхна посока. Не разбрах какво точно му каза, но при всички случаи прозвуча гневно. Зад тях мярнах Аспен да прави обхода си.

Той ми хвърли кратък поглед и дори си позволи да ми намигне скришом, несъмнено в опит да облекчи тревогите ми. Получи се донякъде, но все пак продължавах да се питам какво ли беше преживял миналата нощ, за да накуцва така и да има превръзка до едното си око.

Докато умувах как възможно най-незабележимо да го поканя в стаята си вечерта, откъм вратите на двореца долетя вик:

— Бунтовници! — изкрещя един от стражите. — Бягайте!

— Какво? — попита недоумяващо друг.

— Бунтовници! Проникнали са в двореца! Идват!

Думите на стража събудиха в съзнанието ми заплашителното послание, което бях прочела по стените същата сутрин: ИДВАМЕ.

Всичко се случи светкавично. Прислужничките поведоха кралицата към другия край на двореца, като едни дърпаха ръцете и, за да я придвижат по-бързо, а други предано подтичваха зад нея, предпазвайки гърба и от нападение.

Мярнах и червената рокля на Селест сред прислужничките на кралицата; навярно беше решила, и с право, че това е най-сигурният подход. Максън грабна контузената Крис и я предаде в ръцете на най-близкия страж, който се оказа Аспен.

— Тичай! — изкрещя му. — Тичай!

Аспен, предан до крайност, се втурна напред, сякаш Крис тежеше колкото перце.

— Максън, не! — пищеше тя през рамото му.

Откъм отворените врати на двореца долетя силен пукот и от гърлото ми се изтръгна писък. Когато няколко от стражите бръкнаха под тъмните сака на униформите си и извадиха пистолети, осъзнах какво бях чула. Гръмна се още два пъти, а аз замръзнах намясто, гледайки как хората прелитат трескаво край мен. Стражите ги изтласкваха към двете страни на двореца, за да не попаднат на пътя на пълчището от мъже, облечени в груби панталони и вълнени куртки, което се изля на двора с пълни до пръсване раници и чанти. Отекна още един гръм.

Най-сетне надвих вцепенението си, обърнах се и побягнах, без да мисля.

Тъй като бунтовниците се тълпяха откъм двореца, ми се стори най-логично да хукна в обратната посока. Така обаче се оказа, че бягах към дълбоката гора с тайфа озлобени мъже по петите ми. Въпреки това не спрях, а след като на няколко пъти се подхлъзнах с ниските си пантофки, се замислих дали да не ги събуя. В крайна сметка прецених, че хлъзгавите обувки бяха по-добър вариант от босите крака.

— Америка — викна зад мен Максън. — Не! Върни се!