Елитът

Само след секунда вратата на стаята ми се отвори със замах и един страж влетя вътре.

— По дяволите, по дяволите, по дяволите — повтаряше той.

— Хм? — измрънках сънливо, като се спусна към леглото ми.

— Ставай, Мер! — пришпори ме той и аз се подчиних. — Къде са проклетите ти обувки?

Обувки. Значи, отивах някъде. Чак тогава проумях какъв беше звукът. От Максън знаех, че дворецът бил оборудван с алармена сирена за случаите на бунтовническо нападение, която обаче била пострадала сериозно при някоя от последните атаки. Явно я бяха поправили.

— Ето ги — казах, като намерих обувките си, и пъхнах крака в тях. — Трябва ми халатът. — Посочих към края на леглото. Аспен го грабна и понечи да ми помогне с обличането. — Няма нужда, ще го държа в ръка.

— Трябва да побързаме — каза той. — Не знам докъде са стигнали.

Аз кимнах и се спуснах към вратата, усещайки дланта му върху гърба си. Преди да изляза в коридора, Аспен ме дръпна рязко назад. Докато се осъзная, устните ми вече бяха сключени в дълбока, груба целувка с неговите. Ръката му намери тила ми и притисна лицето ми към неговото за един дълъг момент. В следващия миг, сякаш напълно забравил за опасността, преметна свободната си ръка през кръста ми и ме придърпа още по-плътно до себе си, задълбочавайки целувката ни. От доста време не ме беше целувал така — заради променливите ми чувства и страха от разкритие все не изникваше подходящ момент. Но онази вечер усетих неотложната му нужда. Можеше да ни връхлети нещо лошо и това да се окажеше последната ни целувка.

Затова искаше да е истинска.

Откъснахме се един от друг и погледите ни се срещнаха едва за част от секундата. Той обви с длан рамото ми и ме избута от стаята.

— Върви. Веднага.

Аз се втурнах към тайния проход, скрит в дъното на коридора. Преди да натисна панела, погледнах назад и мярнах гърба на Аспен, докато взимаше завоя на бегом.

Не ми оставаше нищо друго, освен и аз самата да побягна, затова не се и поколебах. Хукнах с всички сили надолу по стръмното тъмно стълбище към скривалището на кралското семейство.

Веднъж Максън ми беше казал, че бунтовниците се делели на два вида: Северняци и Южняци. И Северняците им създавали предостатъчно грижи, но Южняците били смъртоносна заплаха. Силно се надявах хората, от които бягах, да целяха суматоха, а не касапница.

С всяко следващо стъпало температурата спадаше. Исках да се наметна с халата, но се боях да не залитна. Чак когато видях светлината от скривалището, се почувствах малко по-сигурна на краката си. Взех последното стъпало със скок и в същия момент различих позната фигура сред тези на стражите. Максън. Въпреки че беше късно, принцът стоеше пред мен по официални панталони и риза, леко поизмачкани, но все пак представителни.

— Аз ли съм последна? — попитах, обличайки халата си в движение.

— Не — отвърна той. — Крис още я няма. Елиз също.

Погледнах през рамо към мрачния, безкраен наглед проход. От двете му страни се очертаваха скелетите на три или четири други стълбища, водещи началото си от тайни панели в стените на замъка над нас. Всичките бяха празни.