Елитът

Инстинктът ми ме накара отново да се покатеря на дървото, затова моментално го заобиколих, стъпквайки съдраните останки от торбата на бунтовничката. Тогава чух да викат името ми.

— Лейди Америка! — провикна се някой. — Къде сте?

— Лейди Америка? — извиси се втори глас. След малко същият нареди: — Претърсете всяко кътче. Ако са я убили, може да са провисили тялото u от някое дърво или да са опитали да го заровят. Бъдете нащрек.

— Да, сър — отвърнаха в хор другите мъже.

Надникнах иззад дървото, мъчейки се да проследя виковете. Примижах в опит да разпозная черните силуети, които се движеха сред сенките, понеже не бях сигурна дали в действителност идваха да ме спасят. Чак когато забелязах, че една от фигурите накуцваше, без да изостава от другарите си, се почувствах в безопасност.

Малко петънце гаснеща слънчева светлина попадна върху лицето на Аспен и аз се втурнах към него.

— Тук съм! — закрещях. — Ето ме!

Хвърлих се право в ръцете на Аспен, за пръв път нехаейки дали някой ни гледаше.

— Слава богу — прошепна той в косата ми. После се обърна към другите силуети в сумрака и извика: — Намерих я! Жива е!

Аспен се наведе и ме вдигна на ръце.

— Умирах от ужас, че ще те открием мъртва. Ранена ли си?

— Само краката ми пострадаха леко.

След секунда ни наобиколиха няколко от стражите, поздравявайки Аспен за добре свършената работа.

— Лейди Америка — обърна се към мен главнокомандващият, — имате ли наранявания?

Аз поклатих глава.

— Само няколко драскотини по краката.

— Опитаха ли да ви нападнат?

— Не. Така и не ме настигнаха.

Той ме изгледа изумено.

— Едва ли някое от другите момичета щеше да ги надбяга.

Най-сетне пооблекчена, аз се усмихнах.

— Никое от другите момичета не е Петица.

Няколко от стражите, включително Аспен, се подсмихнаха.

— Имате право. Да ви отведем в двореца. — Главнокомандващият тръгна най-отпред и се провикна към другите стражи: — Дръжте очите си на четири. Не е изключено още да се навъртат наоколо.

Докато се придвижвахме към двореца, Аспен шепнеше в ухото ми:

— Знам, че си умна и бързонога, но все пак се тревожех за теб.

— Излъгах командира — признах си аз.

— За какво?

— Успяха да ме настигнат.

Аспен ме изгледа с ужас в очите.

— Нищо не ми направиха, но с тях имаше едно момиче, което ме видя. Направи ми реверанс и отпраши.

— Направила ти е реверанс?

— И аз се изненадах. Не ми се стори нито разгневена, нито застрашителна. В интерес на истината имаше вид на най-обикновено момиче.

Замислих се върху описанието, което Максън ми беше дал за двете бунтовнически групировки, и установих, че съм си имала работа със Севернячка. Не излъчваше абсолютно никаква агресия, само решимост да изпълни мисията си. В същото време нямах съмнение, че снощната атака беше дело на Южняците. Дали това не говореше, че бяхме претърпели нападения от две отделни групи, а не двукратно нападение от една и съща? Дали Северняците не ни бяха наблюдавали с намерението да ни връхлетят, когато бяхме най-безсилни? Идеята, че по всяка вероятност бяха дебнали двореца с такава мисъл, беше леко плашеща.