Елитът

Не спрях, докато не намерих дърво, чийто дънер ми изглеждаше достатъчно широк, за да ме скрие. След като се шмугнах зад него, забелязах нисък клон, по който лесно можех да се покатеря. Свалих обувките си и ги метнах в храсталака с надеждата да не доведат бунтовниците право при мен. Покатерих се на дървото, без да достигам опасна височина, и облегнах гръб на ствола му, свивайки се на топка.

Направих всичко възможно да укротя дишането си, за да не се издам. В първия момент наоколо цареше тишина. Реших, че съм им се изплъзнала, но за по-сигурно не помръднах от мястото си. След няколко секунди дочух силно шумолене.

— Трябваше да дойдем през нощта — изпуфтя някой. Гласът беше женски. Прилепих се до дървото, молейки се клонът под краката ми да не изпращи.

— През нощта нямаше да са отвън — отвърна един от мъжете.

Продължаваха да тичат, или поне се опитваха — звучаха доста изтощени.

— Прехвърли ми малко багаж — предложи мъжкият глас. Доста бяха скъсили разстоянието помежду ни.

— Мога да се справя и сама.

Затаих дъх, докато ги гледах как минават точно под дървото ми. Тъкмо започвах да си мисля, че ми се е разминало, когато торбата на момичето се разпра и цял куп книги се строполиха на земята. Каква работа имаше с толкова много книги?

— По дяволите — изруга тя и падна на колене. Носеше дънково яке, обсипано с бродерии на едно и също цвете. Сигурно увираше в него.

— Казах ти да ми прехвърлиш малко.

— Я да млъкваш! — Момичето побутна с ръка краката на спътника си. В този закачлив жест прозираше близостта помежду им.

Някой изсвири в далечината.

— Това Джеръми ли е? — попита тя.

— Така ми прозвуча. — Момчето се наведе и взе няколко от книгите.

— Тичай към него. Ей сега идвам.

Той се подвоуми, но в край сметка реши да я послуша. Целуна я по челото и хукна.

Момичето събра останалите книги и отряза с нож презрамката на торбата си, за да ги завърже с нея.

Като се изправи, почувствах облекчение, предполагайки, че ще последва приятеля си. Само че тя отметна косата от лицето си и вдигна очи към небето.

И ме видя.

Колкото и да се спотайвах, колкото и да кротувах, вече нямаше спасение. Дали стражите щяха да чуят писъка ми? Или останалите бунтовници бяха твърде близо, за да е от значение?

Двете вперихме погледи една в друга. Очаквах всеки момент да извика сподвижниците си и се молех възмездието им да е по-милостиво.

Но от гърлото u не излезе друг звук, освен тихичко кискане заради комичната ситуация, в която бяхме попаднали.

Чу се още едно свирукане, малко по-различно от последното, и двете стрелнахме очи в посоката, от която идваше, преди отново да се спогледаме.

Нищо не можеше да ме подготви за следващия u ход: преметна единия си крак зад другия и изпълни грациозен реверанс. Аз се пулех насреща u напълно слисана. Тя се надигна с усмивка и хукна в посоката, откъдето бе дошъл сигналът. Вторачих се в гърба u, докато стотиците дребни избродирани цветчета не изчезнаха в гъсталака.