Книга за гробището

Ник знаеше, че няма смисъл да говори с майка си, когато бе в такова настроение. Измъкна се от гроба и потъна в спускащия се здрач.

Изкачи се по хълма до черния обелиск и камъка на Джосая Уортингтън, до естествения амфитеатър и се вгледа в Стария град и светлините на града наоколо.

Джосая Уортингтън застана до него.

Ник каза:

— Вие започнахте танца с кметицата. Танцувахте с нея.

Джосая го погледна и нищо не каза.

— Така беше! — тропна с крак Ник.

Джосая Уортинпън проговори:

— Мъртвите и живите не се смесват, момче. Ние вече не сме част от техния свят, те не са част от нашия. Ако се случи да танцуваме с тях танца на смъртта, то не говорим за това и никога не го обсъждаме с живите.

— Но аз съм един от вас!

— Още не, момче. Чак след един живот.

Тогава Ник разбра защо бе танцувал като един от живите, а не като един от тези, които бяха слезли от хълма.

— Разбирам… струва ми се — успя да каже той.

Спусна се тичайки по хълма, десетгодишно забързано момче, и за малко да събори Дигби Пуул (1785–1860, „Таз участ чака всички вас“). Задържа се на крака само с усилие на волята и се спусна към стария параклис, уплашен, че може да изпусне Сайлъс, че наставникът му ще излезе, докато Ник стигне до там.

Момчето седна на пейката.

Долови движение зад себе си, въпреки че не чу нищо, и наставникът му каза:

— Добър вечер, Ник.

— Ти беше там снощи — заяви момчето. — Не се и опитвай да ми обясняваш, че не е вярно, защото знам, че беше там.

— Да — каза Сайлъс.

— Танцувах с нея. С дамата на белия кон.

— Така ли?

— Ти видя! Ти ни гледаше! Мъртвите и живите! Ние танцувахме. Защо никой не иска да говори за това?

— Защото това е тайнство. Защото има неща, за които на хората им е забранено да говорят. Защото има неща, които не помнят.

— Но ти в момента говориш за това. Ние с теб говорим за танца със смъртта.

— Аз не съм танцувал — отбеляза Сайлъс.

— Но го видя.

Сайлъс отвърна:

— Не знам какво видях.

— Танцувах с дамата, Сайлъс! — възкликна Ник. В този миг наставникът му изглеждаше почти съкрушен и Ник се уплаши, като дете, което е събудило спяща пантера.

Но Сайлъс само каза:

— Този разговор приключи.

Ник щеше да продължи — имаше стотици неща, които искаше да каже, колкото и неразумно да изглеждаше — но нещо го разсея — нещо изшумоля, тихо и нежно, и сякаш хладно перо погали лицето му.

Ник тутакси забрави за танца и страховете му бяха заместени от очарование и възторг.

Виждаше го за трети път в живота си.

— Виж, Сайлъс, вали сняг! — извика той, а радостта изпълваше сърцето и главата му и не оставяше място за нищо друго. — Наистина вали сняг!