Кралят на зимата

Хукнах след него и изведнъж страхът ми изчезна, прогонен от лудата радост, която Боговете дават на воините в битка. Аз изпитвах това чувство за първи път. По-късно, много по-късно, разбрах, че радостта от битката и страхът са едно и също нещо — действието просто превръщаше едното в другото, но в онзи летен следобед бях опиянен. Дано Бог и Неговите ангели ми простят, но от този ден нататък за един дълъг период от живота си аз се стремях към това опиянение както жадният търси вода. Тичах напред и крещях като Гулидин, но не бях загубил разсъдъка си и не го следвах слепешката. Тичах малко вдясно, за да можех да мина покрай него след като той се вкопчи в първия силурец. Човекът се опита да отстрани копието на Гулидин, но дърдоводелецът очакваше точно това. Той повдигна своето копие малко по-високо, успя да избегне замаха на противника и да го промуши. Всичко стана толкова бързо. В един миг силурецът бе заплашителна фигура в бойни доспехи, а в следващия — издъхваше върху копието на Гулидин, който натискаше тежкото стоманено острие, проникнало през кожения нагръдник, все по-дълбоко и по-дълбоко в гръдния кош. Аз вече бях минал покрай тях и бях вдигнал над главата си меча на Хюел. В този момент не изпитвах никакъв страх. Може би в мен беше влязла душата на мъртвия Хюел, дошла от Онзи свят да ме подкрепи, защото изведнъж разбрах, че знам точно какво трябва да направя и в бойния ми вик прозвуча триумф.

Вторият човек имаше секунда повече от умиращия си другар да се подготви и бе приклекнал както правят копиеносците, за да придадат пронизваща сила на своя замах. Аз скочих срещу него и когато копието му литна към мен, аз се извъртях и парирах с меча, но не така че да загубя контрол върху оръжието си, а само да отклоня копието. То се плъзна по стоманеното острие на меча и мина покрай дясната ми страна, а аз вече бях извъртял оръжието над главата си и замахвах. „Всичко е в китките, момче, всичко е в китките“ — чух гласа на Хюел и с неговото име на уста насочих меча към врата на силуреца.

Стана светкавично. Китката насочва меча, но ръката му придава необходимата сила, а моята ръка в онзи следобед бе изпълнена със силата на Хюел. Стоманата потъна във врата на силуреца като брадва в гнило дърво. В началото ми се стори (толкова бях зелен), че не съм го убил и освободих меча, за да нанеса втори удар. Ударих отново и денят стана кървавочервен. Силурецът се давеше за глътка въздух и с последни сили се опитваше да стигне до копието си, но тогава животът изхърхори в гърлото му и го напусна. Отново бликна кръв и потече по кожения нагръдник. Човекът се строполи върху купчина листа и повече на мръдна.