Кралят на зимата

Нимю не прояви никакъв интерес към моята победа, но затова пък Люнет искаше да чуе и най-малката подробност. Преувеличих всичко — и силата на врага и ужаса на сражението, а възхищението на Люнет ме караше да добавям нови и нови измислици. Тя отново ме хвана под ръка. Погледнах в нейните тъмни очи и се зачудих как не бях забелязал дотогава колко беше хубава. Тя имаше остри черти като Нимю, но докато лицето на Нимю беше одухотворено от придобитото знание, лицето на Люнет излъчваше топлина. Нейната близост ме изпълни с нова увереност. Дълго вървяхме един до друг в онзи следобед, докато накрая завихме на изток към възвишенията, сред които изпъкваше Каер Кадарн.

След час бяхме в края на гората, която опасваше Каер Кадарн. Вече беше късно, но в средата на лятото денят е дълъг, така че слънцето още се издигаше високо в небето. Западните укрепления на Каер Кадарн още се къпеха в нежната слънчева светлина. Ние бяхме на около миля от крепостта и вече виждахме жълтата палисада, която стърчеше на върха на наземните укрепления. Там обаче нямаше нито един войник, нямаше пушек над къщите.

Но не се виждаха и врагове. Затова Моргана реши да преминем откритото пространство пред крепостта и да се изкачим по западната пътека. Гулидин смяташе, че трябва да останем в гората докато падне нощта или да отидем до близкото село Линдинис. Но Гулидин беше само един дърводелец, а Моргана — дама с благороден произход, така че той трябваше да отстъпи пред нейната воля.

Излязохме на пасището и пред нас тръгнаха издължените ни сенки. Тревата беше ниско опасана от сърни или домашен добитък, но пак беше мека и приятна за стъпване. Нимю, която изглежда още беше в плен на преживяната болка, събу чуждите обувки и тръгна боса. Над главите ни полетя сокол, а стъпките ни изплашиха скрит в тревата див заек, който хукна да бяга.

Край пътеката по която вървяхме, растяха маргаритки, метличина и кучешки дрян. Горите зад нас тъмнееха на фона на залязващото слънце. Ние бяхме уморени и окъсани, но вече виждахме края на това пътуване и някои от нас дори изглеждаха весели. Връщахме Мордред в родното му място — кралския хълм на Думнония. Но не бяхме изминали и половината път до това величествено зелено убежище, когато зад нас се появи врагът.

От гората изникна отрядът на Гундлеус. Там бяха не само конниците, дошли сутринта в Инис Уидрин, имаше и копиеносци. Гундлеус изглежда през цялото време беше знаел на къде вървяхме и беше довел в това свещено за кралете на Думнония място своите оцелели конници и над сто копиеносци. Дори да не беше принуден да преследва нашия невръстен крал, Гундлеус пак щеше да дойде в Каер Кадарн, защото той искаше короната на Думнония, а тя можеше да бъде положена на главата му само в Каер Кадарн. Който държи Каер Кадарн, държи Думнония, казва една стара мъдрост, а който държи Думнония държи цяла Британия.