Човекът от остров Луис

Но ако домът му не беше тук, то къде? Къде другаде под слънцето щеше да чувства подобна близост със земята, със стихиите, с хората? Обзе го съжаление, задето така и не бе довел Роби на мястото, обитавано от неговите предци.

Пътьом се отби до къщата на Маршели, но там нямаше никой и той продължи покрай двора на родителите си към хълма, откъдето се откриваше гледка над цялото северно крайбрежие. Зави наляво по пътя, водещ за старото кробостко пристанище. Тук имаше постройка с лебедка и стръмна бетонна рампа, стигаща до малък кей в сянката на скалите. Навити въжета с оранжеви буйове бяха захвърлени върху купчини ръждясващи вериги. До стената бяха наредени кошове за раци и омари. Рибарски лодки лежаха килнати настрани, вързани за метални халки. Сред тях се виждаха и разнебитените останки на лодката, която неговият баща бе възстановил, боядисал в лилаво и кръстил на името на майка му. Следи от изгубени животи след всичките тези години.

Също и от неговия собствен живот. Тъжни, горчиво-сладки спомени витаеха сред олющените стени на старата бяла къща, кацнала на хълма над пристанището. Домът, където бе прекарал юношеството си, търпян от своята леля, неохотно поела отговорността за сирачето на мъртвата си сестра. Дом, изпразнен от топлина и любов.

Стъклата още стояха по прозорците, а вратите бяха заключени, но рамките им бяха прогнили, а влагата и ръждата вършеха своето. Малко по-надолу, върху ивицата трева покрай скалите, бяха руините на старата каменна къща, където бе играл като дете. Само четири голи стени. Без покрив. Без врати. Без прозорци. Някой навремето я бе издигнал тук заради гледката, но отдавна я бе изоставил на волята на жестоките арк­тически ветрове, връхлитащи бреговете през зимата. Дългата сурова зима, която той помнеше добре.

Тревясала пътека водеше до чакълестия плаж. Близо до водата, над гниещите водорасли, черните скали бяха обагрени в оранжево, покрити от микроскопичните черупки на отдавна умрели морски създания. В далечния край на носа се издигаха три самотни каменни пирамиди, които стояха там, откакто Фин се помнеше.

Всъщност нищо не се променяше, освен хората, които идваха и си отиваха, оставяйки своите мимолетни следи.

През шума на вятъра долетя звук на приближаваща кола и той видя Маршели да спира край пътя със старата астра на Артър. Тя излезе, захлопна вратата и пъхнала ръце в джобовете си, се спусна по пътеката до него. Известно време двамата стояха в мълчание, зареяли погледи към скалите на западния бряг на залива. После тя се обърна и махна към пустеещия дом зад гърбовете им.

– По-добре ремонтирай къщата на леля си. Далеч по-запазена е от тази на вашите.

– Не е моя – отвърна Фин. – Тя я завеща на някаква благотворителна организация в полза на животните. Типично за нея. Те нямаше какво да я правят и след като не успяха да я продадат, просто я оставиха да гние. Впрочем дори да я притежавах, пак не бих стъпил вътре.

– Защо?

– Защото е обитавана от духове.

– Моля? – смръщи вежди Маршели. – Какви духове?