Повелител на сенките [bg]

Сякаш бе минала цяла вечност. И сега от мястото, където я беше докоснал, по ръката й пробягаха искри и тялото й бе горещо, парещо, объркано. Пръстите му се обвиха около китката й, докато излизаха през входната врата.

Когато тя се затвори зад тях, той я пусна и се обърна към нея. Въздухът беше тежък и плътен, и лепнеше по кожата й. Магистралата бе обвита в мъгла. Ема виждаше бушуващата сива повърхност на вълните, разбиващи се в брега; от тук те изглеждаха големи като китове. Виждаше луната, мъчеща се да изплува между облаците.

Джулиън беше запъхтян, сякаш беше тичал в продължение на мили. Облегна се на стената на Института, от влагата във въздуха тениската бе залепнала за гърдите му.

— Защо дойде на тавана?

— Съжалявам — отвърна Ема сковано. Ненавиждаше да се чувства така в присъствието на Джулс. Те рядко бяха имали скарване, което да не приключи с небрежно извинение или шега. Имах чувството, че се нуждаеш от мен и не можех да не дойда. — Разбирам, ако си сърдит…

— Не съм сърдит. — Над морето лумна мълния, от която цялото небе побеля за миг. — Това е най-ужасното, не мога да се сърдя, нали така? Марк не подозира за теб и мен, не се опитва да ме нарани, нищо от това не е по негова вина. А ти, ти постъпи правилно. Не мога да те мразя заради това. — Джулиън се оттласна от стената и закрачи неспокойно напред-назад. Енергията на надвисналата буря като че ли пращеше по кожата му. — Ала не издържам. Какво да правя, Ема? — Той прокара ръце през косата си; от влагата тя се къдреше на масури, които полепваха по пръстите му. — Не можем да живеем така.

— Знам — отвърна Ема. — Аз ще се махна. Само още няколко месеца, докато навърша осемнайсет. Ще прекараме годините си в чужбина далеч един от друг. Ще забравим.

— Нима? — Устните му се извиха в невъзможна усмивка.

— Трябва да го направим. — Ема бе започнала да трепери; беше студено, облаците над тях кипяха като дим в овъглено небе.

— Изобщо не биваше да те докосвам — каза Джулиън. Беше се приближил до нея или пък тя се бе приближила до него, копнееща да улови ръцете му, както правеше винаги. — Не съм си и помислял, че онова, което имахме, може да бъде разрушено толкова лесно.

— То не е разрушено — прошепна Ема. — Допуснахме грешка… но грешката не бе в това, че бяхме заедно.

— Повечето хора допускат грешки, Ема. Ала не е нужно това да съсипе целия им живот.

Ема затвори очи, но все още го виждаше. Все още го усещаше, на сантиметри от себе си. Топлината на тялото му, уханието на карамфил, с което бяха пропити дрехите и косата му. Всичко това я подлудяваше, караше коленете й да се разтреперват, сякаш току-що бе слязла, препъвайки се, от въртележка.

— Животът ни не е съсипан.

Ръцете му се обвиха около нея. За миг Ема понечи да се възпротиви, ала беше толкова уморена… толкова уморена да се съпротивлява на онова, което искаше. Не беше вярвала, че някога отново ще има това, че пак ще почувства Джулс в прегръдките си, жилави мускули и напрежение, силни ръце на художник, които я милваха по гърба, пръстите му — рисуващи думи, върху кожата й.