Повелител на сенките [bg]

Миг по-късно и двамата падаха — Кит се сгромоляса по гръб на верандата, а тъмната сянка се строполи отгоре му. Той усети как в тялото му се забиха остри колене и лакти, а миг по-късно лумна светлина — едно от онези тъпи малки камъчета, които те наричаха магическа светлина.

— Кит — разнесе се глас над него… гласът на Тиберий. — Стига си се дърпал.

Тай отметна тъмната си коса от лицето. Беше коленичил върху Кит (на практика седеше върху слънчевия му сплит, от което на Кит му беше трудно да диша), облечен изцяло в черно, както правеха ловците на сенки, когато отиваха да се бият. Единствено ръцете и лицето му бяха непокрити и светлееха в мрака.

— Да не се опитваше да избягаш?

— Излязох да се поразходя — отвърна Кит.

— Лъжеш — каза Тай, вперил поглед в сака му. — Бягаше.

Кит въздъхна и отпусна глава на земята, така че тя издумка.

— Защо те е грижа какво правя?

— Аз съм ловец на сенки. Ние помагаме на хората.

— Сега ти лъжеш — заяви Кит убедено.

Тай се усмихна. Беше искрена усмивка, от онези, при които цялото лице грейва и извика у Кит спомена за първия път, когато беше срещнал Тай. Тогава той не седеше върху него, но за сметка на това беше опрял кама в гърлото му.

Кит го беше погледнал и бе забравил ножа, мислейки си колко е красив.

Красив така, както бяха красиви всички ловци на сенки, като лунна светлина, пречупвана в парченца натрошено стъкло: прекрасни и смъртоносни. Красиви, жестоки, по онзи начин, по който можеха да бъдат само хората, които вярват безрезервно в правотата на своята кауза.

— Имам нужда от теб — каза Тай. — Вероятно ще се изненадаш да го чуеш.

— Действително — съгласи се Кит. Зачуди се дали няма да дотича някой. Не чуваше приближаващи се стъпки, нито гласове.

— Къде е нощната стража?

— Вероятно са на половин миля оттук — отвърна Тай. — Опитват се да не допуснат демони да се доберат до Института, не ти да не избягаш от него. А сега, искаш ли да научиш защо се нуждая от теб, или не?

Почти против волята си, Кит усети, че го обзема любопитство. Повдигна се на лакти и кимна. Тай седеше отгоре му така нехайно, сякаш Кит беше диван, ала пръстите му (дълги, бързи пръсти, които, не беше забравил Кит, боравеха умело с ножа), бяха над колана с оръжията му.

— Ти си престъпник — заяви Тай. — Баща ти беше мошеник, а ти искаш да бъдеш като него. Сакът ти вероятно е пълен с неща, които си откраднал от Института.

— Ами… — започна Кит, но не довърши, когато Тай се пресегна, дръпна ципа на торбата и се взря в множеството откраднати ками, кутии, ножници, свещници и всичко останало, което Кит бе успял да задигне, грейнали на лунната светлина. — …възможно е — довърши. — Какво те засяга теб? Не ти принадлежат.

— Искам да разследвам престъпления — каза Тай. — Да бъда детектив. Ала тук никой не се интересува от подобни неща.

— Не заловихте ли току-що един убиец?

— Малкълм ни изпрати бележка — обясни Тай със смразяващ тон, сякаш бе разочарован, задето Малкълм му бе развалил разследването със своето самопризнание. — А после се потвърди, че го е направил.