Мисия Лондон [bg]
- Автор: Попов Алек
- Год: 2012
- Язык: болгарский
- Год: Сиела
- ISBN: 978-954-28-0551-9
- Жанр: Юмористическая проза
Электронная книга - «Мисия Лондон [bg]». Краткое содержание книги:
„Това е един истински европейски комичен роман в добрите традиции на П.Г. Удхауз, Роалд Дал, и Том Шарп… В „Мисия Лондон“ има отлично повествование, усет за детайла, свеж хумор и най-важното чувство за мярка. Изобщо не е пресилено твърдението на Георги Цанков, че това е най-смешната книга в новата българска литература… Ситуациите са български, а хуморът, с който са описани, е тънък английски. Много силно е изкушението да се каже, че по самоирония и жилеща сатира творбата на Алек Попов се нарежда до класика и негов съименик Алеко Константинов.“ Христо Кьосев, в. 24 Часа
„… на пазара е една книга, която лично за мен е доживяното отмъщение за всички унижения, търпяни от български граждани при съприкосновението им с българските дипломатически мисии по света… Гротескно и виртуозно присмехулство над нрави, които от времето на бай Ганьо са знак за национална дипломатическа идентичност… Горещо ви препоръчвам тази книга – горчивият смях е единствената ни защита в този момент.“ Любен Дилов-син, в. „Сега“
„Онова, което превръща „Мисия Лондон“ в едно от най-приятните преводни предложения (поне) в този сезон е фактът, че Попов ни дарява всичко онова, от което сръбските писатели ни лишават: романът му е истински урок или показно упражнение по комуникативно писане, без това да намалява „естетическата стойност“ (ама че гордо звучи!) на произведението; това е пример за потенциален умен бестселър; зашеметяващо изиграване с добре познатото ни нескопосано „автоевропеизиране“ на (юго-)източния човек, но също така и със студеното равнодушение на богатия Запад, у с жалката наивност на нашите новобогаташи, които в търсене на мечтания имперски блясък се оставят да ги водят за носа. Попов не е особено милостив нито“туземците“, нито към съмнителните балкански пришелци; остроумието му е не по-малко жежко и при представянето на „общите балкански места“ като например взаимното спъване на Претендентите за Европа или пък маниакалния ни образ на нас самите като „най-стар народ“, свърза естествено с крепката вяра, че тъкмо ние сме пъпът (а не примерно анусът) на Европа, само дето ония пусти душмани не искат да ни го признаят. Като невероятно забавна книга „Мисия Лондон“ е прекрасен избор не само за горещите летни дни в Белград, но и докато се излежавате на някой шезлонг в Албена, Несебър или Златни пясъци, похапвайки тахан халва или баница: ако бе за друго, тази книга ще ви помогне да разберете, че и там, бога ми, сте си като у дома“. Теофил Панчич, „Време“, Белград
„Мисия Лондон“ предлага не само изключително развлекателно четиво, но дава и представа за балканската действителност в началото на 21 век. С „Мисия Лондон“ Алек Попов прави блестящ романен дебют. С много хумор той представя гротескно действие, което обаче чрез карикатурното преувеличение изостря погледа към съществените детайли“. Улрих М. Шмид, Британските Балкани, Ное Цюрихер Цайтунг
„Алек Попов без колебание може да се сравнява с успели автори като Джон Ървинг или С. Бойл. Вероятно българските автори се развиват в посока към интелигентен, литературно обигран хумор. На „Мисия Лондон “ трябва да се пожелае успех, за да можем да се надяваме на други диаманти от тази неочаквана съкровищница“. Алфред Ошвалд, Буккритик
„Докато очарова читателите си с динамично действие, богати типажи и живи диалози, в същото време Алек Попов е ироничен и критичен. И както действието на романа е многопластово, така зад изреченията се крият ирония и критика. Критичността на Попов не е едностранчива: обвинява не само западноевропейците, че не могат да приемат източноевропейци- те, а посочва и онзи източноевропейски или балкански манталитет, който пречи на героите му да преуспеят. Критикува едновременно скептицизма на Европейския съюз към държавите, желаещи да се присъединят към него, и България (т.е. Източна Европа), която също се стреми към това. Целият роман е обвеян от духа на желанието за взаимна измама: ту високопоставените англичани, ту лукавите българи се стремят да изиграят другия и в крайна сметка всички успяват във „военните действия“… Ференц Винце, „Българският посланик и патките“, списание „Напут“, Будапеща
Рачо излезе от апаратната, като остави вратата отворена, и зашляпа по пустия бял коридор, осветен от неонови лампи. Беше висок отпуснат тип е физиономия на непукист, зад която се спотайваше пресметлив тарикатски ум. Той се отби в малкия бокс, зареди кафе- машината и продължи по коридора. Другият край на секретния сектор гледаше към улицата. Радистът открехна един прозорец, отправи празен поглед към преминаващите коли, после се върна, като прибра пътем димящата чаша кафе.
Секретният сектор беше оборудван по времето на студената воина: няколко изолирани помещения, защитени срещу подслушване и всякакъв род нежелано проникване. Прозорците бяха снабдени с метални капаци, а външните стени бяха подсилени. Тук се намираха комуникационният център на посолството и сейфовете с поверителна документация. Според инструкциите в случай на вражеска атака личният състав трябваше да се залости вътре и да унищожи всички следи от дейността си. За целта в централното помещение беше монтирана огромна метална пещ за изгаряне на документи. Някога тази пещ бе пламтяла весело, поглъщайки тонове взривоопасна информация. Сега всичко бе мъртво. Единственият постоянен обитател бе Рачо Радиста. Той гореше от време на време в печката разни боклуци, за да се топли. Напоследък обемът на оперативната работа рязко бе намалял, а Рачо имаше твърде малко странични занимания. Ето защо можеше да се посвети изцяло на дебелите каталози с освободени от мито дипломатически стоки, които получаваше най-редовно. Поради факта, че живееше предимно в секретния сектор, радистът разполагаше е известни средства, за които дипломатите можеха само да сънуват. Тук липсваха съблазните на големия град и свързаните с тях разхищения. Животът беше прост и здравословен като в монашеска обител. Всички столици бяха различни посвоему, ала секретните сектори навсякъде си приличаха.
Радистът отпи гореща глътка кафе и се залови да бърника един малък уред, който бе открил неотдавна в прашния сандък със специално оборудване, завещан му от предшественика. Апаратът, съветско производство, служеше за откриване на подслушвателни устройства, като засичаше вълните им, но не беше работил поне десет години. Рачо имаше слабост към електрониката, освен това си правеше сметката да го пласира на някой битак при удобен случай. И без това никой не се интересуваше от него. Тази сутрин го беше включил към зареждащото устройство, за да провери изправността на батерията му. Стрелката сочеше, че зарежда. Това обаче не беше достатъчно. Той разкачи уреда от зареждащото, сложи си слушалките и го включи. В началото апаратът произведе куп хаотични шумове, сякаш се прочистваше от многогодишното мълчание. Радистът регулира нивото на звука и нагласи антената. Постепенно шумовете се изчистиха, остана само един упорит сигнал, който писукаше в далечината като скакалец под похлупак.
„И таз добра!“, възкликна той.
Споменът за отминалите дни на студената война, изпълнени с напрежение и съзидателен труд, се събуди в паметта му. Обзелата го носталгия обаче скоро премина в тревога. Звукът в слушалката напомняше сигнала на действащо СРС[16]. За всеки случай той изключи всички уреди в апаратната, които можеха да бъдат източници на вълни. Но сигналът не изчезна, дори стана още по-ясен. Нима в посолството имаше „бръмбар“?
Той обиколи секретния сектор с уреда през рамо, но не установи никаква промяна в параметрите на сигнала. Бръмбарът явно не беше тук. Това го накара облекчено да въздъхне, понеже сваляше от плещите му тежка отговорност. Оттук нататък го глождеше по-скоро любопитство. Къде си, майка ти стара?!
Той слезе на долния етаж, където сигналът чувствително се усили. Тук се намираха повечето кабинети, включително този на посланика, а достъпът беше значително по-лесен. Влизаха и излизаха всякакви вагабонти: от техниците на „Ксерокс“ до журналисти и съмнителни бизнесмени. Нямаше да се изненада, ако CPC-то беше закачено някъде наблизо. Мина по коридорите, но не успя да засече нищо по-конкретно. Натъкна се на стажанта Пуйчев, който го изгледа със страхопочитание. Не беше длъжен да му дава обяснения, но все пак реши да изпита невежеството му, като го информира, че „измерва електромагнитния фон заради смущенията в ефира“. Пуйчев кимна разбиращо, поласкан от оказаното му доверие.
Колкото по-надолу слизаше, толкова по-интензивен ставаше звукът в слушалките. Рачо провери залата за приеми, както и прилежащите към нея помещения, но не откри нищо. Във фоайето се сблъска с господин Кишев, на когото пробута старата лъжа за „електромагнитния фон“. Той я прие, без да се замисли. Нещо друго тежеше на душата му.
16
Специално разузнавателно средство.