За честта на Вор [Shards of Honor - bg]

Пръстите й решително натиснаха малкото лостче, което стърчеше от кутията. Блесна ослепителна и напълно беззвучна светкавица, кабината се изпълни със синкава светлина. Веднага след това всички залепиха носове за люковете, с надеждата да зърнат за последен път разтапящия се кораб, погребал в себе си всички военни тайни, създадени от бетианската техническа мисъл.

Размениха си тържествени ръкостискания, после започнаха да се привързват към креслата. Корделия се плъзна до пилота, закопча си колана и се зае с бърза проверка на навигационните системи.

— Сега идва най-трудната част — промърмори Парнел. — Щях да бъда по-щастлив, ако имах достатъчно тяга да им избягам…

— Може би ще успеем да се изплъзнем на тежките и неповратливи броненосци — кимна Корделия. — Но куриерските им совалки живи ще ни изядат… Дано ни вземат за метеорит… — Имаше предвид артистичния камуфлаж на малкия космически апарат, който на външен вид почти не се отличаваше от обикновен къс скала.

Потъна в данните, изпълнили екраните, в кабината се възцари тишина.

— Е, добре — въздъхна най-сетне тя. — Да се измъкваме оттук, преди да е започнала веселбата.

Отпусна се на седалката и остави тялото си да бъде притиснато от ускорението. Умората беше смазваща. Никога не бе допускала, че умората може да бъде по-силна от страха. Това военно безумие подлагаше на изпитание психиката, Корделия беше почти уверена, че хронометрите грешат и операцията трае не час, а вече цяла година…

На контролния панел започна да мига малка червена лампичка. Страхът прогони умората, тялото й се стегна.

— Да се изключат всички системи — нареди тя, пръстите й бързо затичаха по клавиатурата. Светлините угаснаха, гравитацията се стопи. — Парнел, премини към свободно падане! — Свиването в стомаха и протестите на вестибуларния апарат й доказаха, че заповедта е изпълнена.

Чувството за ориентация се стопи. Нямаше представа какво става в мрака, тишината се нарушаваше единствено от проскърцването на седалката под нечие неспокойно тяло. Почти физически усети невидимите пипала на бараярските уреди, които докосваха повърхността на совалката и сякаш опипваха голото й тяло. Аз съм метеорит, обикновена скала… Аз съм нищо… Отзад някой повърна, разнесоха се тихи проклятия… Дано е успял да докопа едно от книжните пликчета… При свободно падане това никак не е лесно…

Корпусът се разтресе, внезапната гравитация ги смаза върху креслата.

— Мамка им! — простена Парнел. — Взеха ни на буксир!

Корделия изпусна загрижена въздишка и се наведе да включи контролния панел. Светлините на екрана изведнъж й се сториха ослепителни.