И за Америка като за Америка
- Автор: Семов Марко
- Год: 1991
- Язык: болгарский
- Год: ИК «Пейо К. Яворов»
- Жанр: Публицистика
Электронная книга - «И за Америка като за Америка». Краткое содержание книги:
— Тук е Югът, тук е люлката на робството казва професорът. — Тук, както никъде другаде, хората са били рязко разделени на черни и бели… Белите са «англото» — така тук наричат първите колонизатори, черните са негрите… Тук е било забранено негър да влиза през главния вход на хотелите, да седи на една маса с белите, да се вози седнал в трамвая. Но това е било. Такова нещо вече никъде няма в Америка.
… В Лос Анжелос имах късмет. Заведоха ме в най-новата, «кристалната църква на Америка», богослуженията на която се предават всяка неделя от 36 телевизии.
Тук слушах и гледах поканената като «събеседник по желание» Роза Паркс. Стара е вече тя. Много стара. Като говори, гласът й трепери. Тя е обаче същата, която в щата Алабама не станала от мястото си в автобуса, за да седне на него бял мъж… Арестували я, после я освободили, нейният пример бил сигнал, че на дискриминацията времето е вече изтекло!
Джон Кенеди довърши делото на Роза Паркс…
— Робството свърши още с Линкълн — поправя ме професорът. — Той го отмени. Ала тук, в Южните щати, то продължи да съществува като някакво наслоено отношение към черните до шейсетте години, когато снови, категорични закони пелената беше окончателно дръпната. Оттогава във всичко и навсякъде те са напълно равноправни граждани. Кметовете на Лос Анжелос, на Вашингтон са черни, черни има навсякъде, където има власт и администрация. Осемдесет процента от хората в полицията са черни. Некоректното или надменно чувство към тях е останало вече само в няколко южни щата. Но и там то е много приглушено. То по-скоро е едно ехо от миналото… Вие бяхте ли в Литъл Рок… — попита ме той.
— Бях — отвърнах. — Това е в съседния щат, Арканзас.
— Може да се каже — добави професорът, — че Литъл Рок бе последната крепост на расизма. Тя падна. За расизъм като държавна политика вече е абсурдно да се говори.
— А в отношенията между хората…
— Виждате ли — това е една светая светих за всеки отделно. Там няма правила…
Професорът леко присвива очи:
— Много от негрите в този щат обаче не искат и да сменяват начина на живот, който са живели дедите им. Ако тръгнете из щатите Тенеси, Мисисипи, Алабама, нашият университет се намира на границата на тези три щата, а река Мисисипи върви между два от тях, ще видите в немалко бели семейства черни прислужници. Това е столетна традиция — нито белите могат без своите черни, нито пък черните искат да променят своя живот. Тъй са живели прадедите им, тъй бащите им, тъй искат и те… Но това са напълно равноправни членове на семействата, между тях съществуват едва ли не роднински чувства. А това не е робство, нали?…
Този разговор го продължих и друга вечер, когато бях поканен пак от прочутите американски «волонтиъри» в Мемфис… Това беше, освен всичко друго, вечер на голямо объркване на пътищата. Увидя ми се Мемфис със своите «хай уей»… Надолу, нагоре, наляво, надясно, напред четиридесет мили, а бакалъм — по някоя друга стрелка вдясно, предните гуми на колата, ако бяха българско производство, щяха да се ожулят от връцкане насам-нататък. Появиха се в устата ми полека-лека и всички български псувни, препотявах се, очи разчетворих да гледам едновременно и указателните надписи, и колите пред себе си. Само това ми липсва — да ударя някого… Не попадам и не попадам на съответния «уей»… От тази вечер, да ви кажа, намразих тази дума… А че няма и как да попиташ — вляво, вдясно от тебе вървят коли, свистят гуми, бабки, старчета, мадамки, ама как да спреш. Ха си спрял отстрани, ха е цъфнала полицията. Тук, както ще стане и по-нататък дума, тя се появява за броени минути… Да спреш отстрани в резервното платно е извинимо само в случаи на повреда. Тогава полицаят ще дойде и без да го молиш, без да си почуква палеца със замбата, без да те гледа надменно, хвърля горната дреха и се емва да ти оправи колата. Ако си спрял по други причини, за полицията това означава, че имаш лоши намерения. И този път душа да ти е яка… Така че въртя като въртоглав кормилото и сам не зная какво да правя. Което е по-лошо, минава ми през ума, че изобщо нямам хабер как мога да се върна в хотела. Напред не зная накъде, назад — още по… А като слезеш пък встрани от уеите на някой изход, да речем, към някоя бензиностанция, та там да попиташ или да позвъниш по телефона, то после е не по-малък проблем да се върнеш там, където си бил. Ето, това не й харесах, ама хич на Америка… Ала Америка не съществува нито да се харесва на мене, нито на нашия класово — партиен подход, а да се харесва на себе си, поради което се наложи три пъти да излизам от уея и, срам, не срам, на три бензиностанции да питам и да разпитвам. И накрая да тегля един телефон на непознатите хора, които от час и отгоре вече ме чакаха за вечеря — Тъй и тъй, тяхното балканско гостенче е объркало конците, които като сто размотани кълбета са оплели този иначе не толкова голям град… Стойте там, — казва ми гласът в мембраната… — Ще дойда да ви взема… Слава богу, човек излезе. Окачвам слушалката и бърша мъченически пот от лицето си. Притварям очи, а в тях — стонове, мигачи, фарове, подлези, надлези, вие ми се свят…